Йон Колфер - Кодът на вечността

Ето! В дъното имаше ред фризери, задължителни във всяко бистро за морски деликатеси. Артемис опря рамо в количката и я добута до далечния край на кухнята.

Най-големият фризер беше от стандартните уреди за вграждане с предно отваряне, каквито често можеха да се видят в големи ресторанти. Артемис издърпа чекмеджето и бързо извади потъналите в скреж парчета сьомга, лаврак и хек.

Криогеника. Това беше единственият им шанс. Науката за замразяване на тялото, докато медицината се развие достатъчно, за да го съживи. Принципно отхвърляна от медицинската общност, въпреки всичко тя донасяше милиони годишно от ексцентрични богаташи, които се нуждаеха от повече от един живот, за да похарчат парите си. Обикновено криогенни камери се строяха по много точни спецификации, но сега Артемис нямаше време да действа по правилния начин. Този фризер можеше да свърши работа като временно решение. Най-важно беше главата на Бътлър да се охлади, за да се запазят мозъчните клетки. Ако мозъчните му функции бяха незасегнати, на теория той можеше да бъде съживен дори да нямаше сърдечна дейност.

Артемис започна да маневрира, докато количката надвисна над отвореното чекмедже на фризера, после с помощта на един сребърен поднос той прехвърли тялото на Бътлър върху димящия лед. Чекмеджето беше тясно, но телохранителят се побра със сгънати крака. Артемис затрупа падналия си другар с незалепнали късчета лед и после нагласи термостата на минус четири градуса, за да избегне увреждане на тъканите. Безжизнените очи на Бътлър се взираха в него през слоя лед.

— Ще се върна — каза момчето. — Наспи се.

Сега сирените виеха съвсем наблизо. Артемис чу свистене на гуми.

— Дръж се, Домовой — прошепна той и затвори чекмеджето на фризера.

Артемис излезе през задната врата и се смеси с тълпата от местни обитатели и зяпачи. Полицията вероятно щеше да нареди на някого да снима тълпата, затова той не се повъртя около кордона и дори не погледна към ресторанта. Вместо това се запъти към „Хародс“, където си намери свободна маса в кафенето в пасажа.

След като убеди сервитьорката, че не търси майка си и показа достатъчно пари в брой, за да плати за чайник с „Ърл Грей“, Артемис извади мобилния си телефон и избра един номер от менюто за бърз достъп.

На второто позвъняване се обади мъж.

— Ало, който и да сте, побързайте. В момента съм много зает.

Мъжът беше инспектор Джъстин Бар, детектив в Ню Скотланд Ярд. Дрезгавината на гласа му се дължеше на порязване на гърлото с ловен нож при едно сбиване в бар през деветдесетте. Ако Бътлър не се беше оказал наблизо, за да спре кръвотечението, Джъстин Бар никога нямаше да се издигне по-нагоре от редови полицай. Беше дошло време да върне дълга си.

— Инспектор Бар, обажда се Артемис Фоул.

— Артемис, как си? А как е старият ми партньор Бътлър?

Артемис се почеса по челото.

— Боя се, че никак не е добре. Има нужда от една услуга.

— За него — всичко. Какво мога да направя?

— Да сте чули нещо за инцидент в Найтсбридж?

Последва пауза. Артемис чу шум от късане на хартия — от рулото на факса.

— Да, информацията дойде току-що. Счупили са прозорците на някакъв ресторант. Нищо съществено. Няколко уплашени туристи. Предварителните данни сочат, че е имало нещо като локализирано земетресение, ако може да се вярва на това. Сега там се намират две наши коли. Не ми казвай, че това е работа на Бътлър!

Артемис пое дъх.

— Искам да държите хората си настрана от фризерите.

— Странна молба, Артемис. Какво толкова има във фризерите, че не трябва да го виждам?

— Нищо незаконно — увери го Артемис. — Просто ми повярвайте, като ви казвам, че за Бътлър това е въпрос на живот и смърт.

Бар не се поколеба.

— Това не е точно в моите правомощия, но можеш да го считаш за уредено. Ще извадите ли от фризерите онова, което не бива да виждам?

Детективът бе отгатнал мислите му.

— По най-бързия начин. Трябват ни само две минути.

Бар премисли думите му.

— Добре. Да синхронизираме действията си. Групата от експерти ще остане там около два часа. През това време нищо не мога да направя. Но мога да се погрижа в четири и половина там да не дежури никой. Ще имате на разположение пет минути.

— Това е повече от достатъчно.

— Добре. И кажи на здравеняка Бътлър, че сме квит.

Артемис овладя вълнението в гласа си.

— Да, инспекторе. Ще му кажа.

Ако имам тази възможност, добави момчето наум.

Институтът по криогеника „Ледников период“ не се намираше точно на лондонската „Харли Стрийт“. Технически погледнато, той бе сгушен в „Дикенс Лейн“, странична уличка в южния край на известния булевард на медицината. Но това не пречеше на административния директор на учреждението, някоя си доктор Констанс Лейн, върху всички рекламни материали да посочва „Харли Стрийт“ като адрес на институт „Ледников период“. Това не беше съвсем вярно. Когато обаче зърнеха тези вълшебни думи на визитната картичка, представителите на висшето общество се надпреварваха да замразяват крехките си тела.