Йон Колфер - Кодът на вечността

Телохранителят не отговори; не се и налагаше. Артемис беше запознат с точните науки по-добре от повечето ядрени физици. Ако трябва да бъдем честни, той често публикуваше лекции в Интернет под псевдонима Емзи Скуайър. Очевидно инерцията на патрона бе твърде голяма, за да може бронираната жилетка да издържи. Вероятно имаше тефлоново покритие за по-добро проникване.

Нещо в Артемис силно искаше да обгърне с ръце тялото на телохранителя и да заплаче, както би плакал за брат. Но Артемис потисна този инстинкт. Сега трябваше да се мисли бързо.

Бътлър прекъсна хода на мислите му.

— Артемис… ти ли си? — произнесе той, като дишаше на пресекулки.

— Да, аз съм — отвърна Артемис с треперещ глас.

— Не се тревожи. Джулиет ще те пази. Ще ти бъде добре.

— Не говори, Бътлър. Лежи и не мърдай. Раната не е сериозна.

Бътлър запръска слюнка. Повече от това не можеше да се засмее.

— Добре де, сериозна е. Но аз ще измисля нещо. Само не мърдай.

Бътлър с последни сили вдигна ръка.

— Сбогом, Артемис — каза. — Приятелю.

Момчето улови ръката му. Сълзите рукнаха. Незабелязани.

— Сбогом, Бътлър.

Невиждащите очи на евроазиатеца бяха спокойни.

— Артемис, викай ми… Домовой.

Името говореше на Артемис две неща. Първо, дългогодишният му спътник беше кръстен на славянски дух пазител 2 2 Домовой (рус.) — домашен дух, полтъргайст. — Бел.прев. . Второ, възпитаниците от Академията на мадам Ко бяха обучени никога да не се представят с личните си имена на своите господари. Това допринасяше за поддържането на безпристрастни отношения. Бътлър никога не би нарушил това правило… освен ако то вече нямаше значение.

— Сбогом, Домовой — изхлипа момчето. — Сбогом, приятелю.

Ръката се отпусна. Бътлър си бе отишъл.

— Не! — извика Артемис и колебливо се отдръпна.

Не беше редно. Това не беше начинът, по който нещата трябваше да завършат. По някаква причина той винаги си бе представял, че двамата ще умрат заедно — борейки се с непреодолими трудности на някое екзотично място. Навръх внезапно активиралия се вулкан Везувий може би или по бреговете на великата река Ганг. Но заедно, като приятели. След всичко, което бяха преживели, Бътлър не можеше просто да падне от ръката на някакъв надут второкласен супермен с мускули.

И преди се бе случвало Бътлър за малко да умре. Миналата година той бе размазан от трол, излязъл от дълбоките тунели изпод град Убежище. Тогава Бодлива Зеленика ги беше спасила с помощта на феината си магия. Но сега наблизо нямаше феи, които да спасят телохранителя. Тук врагът беше времето. Ако Артемис имаше повече време, можеше да измисли как да се свърже с Полицията на Нисшите елементи и да убеди Зеленика отново да използва магията си. Но времето изтичаше. Бътлър имаше може би четири минути, преди мозъкът му да се изключи. Недостатъчно дори за интелект като този на Артемис — трябваше да изкопчи още време. Или да открадне.

Мисли, момче, мисли. Използвай каквото ти предоставя ситуацията. Артемис затвори кранчето на сълзите. Намираше се в ресторант, в рибен ресторант. Безполезно! Безсмислено! Може би в медицински пункт би могъл да направи нещо. Но тук? Какво имаше тук? Фурна, мивки, кухненски съдове. Дори ако имаше подходящите инструменти, той все още не бе завършил медицинското си образование. Беше твърде късно за всякакъв вид конвенционална хирургия — освен ако имаше метод за сърдечна трансплантация, който да отнеме по-малко от четири минути.

Секундите отминаваха. Артемис се ядосваше на себе си. Времето беше против тях. Времето беше врагът. Трябваше да го спре. Идеята блесна в главата му като взрив на неврони. Може би нямаше как да спре времето, но би могъл да спре движението на Бътлър в него. Процедурата със сигурност бе рискована, но това беше единствената им възможност.

Артемис вдигна с крак спирачката на количката за десерти и я задърпа към кухнята. Няколко пъти трябваше да спира, за да отмества стенещи тела на убийци от пътя си.

Колите на бърза помощ приближаваха, като си проправяха път през Найтсбридж. Явно детонацията на звуковата граната бе привлякла вниманието на околните. Само след секунди щеше да му се наложи да съчинява правдоподобна история за пред властите… По-добре да се махне… Пръстовите отпечатъци не бяха проблем, тъй като в ресторанта идваха десетки посетители. Трябваше само да се махне от там, преди лондонската полиция да е пристигнала.

В кухнята цялата облицовка от неръждаема стомана беше свалена. Печки, шкафове и плотове бяха осеяни с парчета, изпопадали от взрива на звуковата граната. В мивката се мяташе риба, по плочките пъплеха ракообразни, а от тавана се сипеше хайвер от белуга.