Ли Бардуго - Падение и подем

— Аз ще… — Гласът ми се пречупи. Прочистих гърлото си и опитах отново: — Аз ще се завърна по-силна отпреди — изрекох с най-подходящия за една светица глас. — Вие сте моите очи. — Наистина имах нужда от тях, за да наблюдават Аппарат и да се пазят един друг. — Вие сте моите пестници. Вие сте моите мечове.

Тълпата избухна в одобрителни викове. Като един ревнаха в хор: „Санкта Алина! Санкта Алина! Санкта Алина!“.

— Не беше зле — отбеляза Мал, когато се дръпнах от балкона.

— Нали слушам Аппарат близо три месеца. Все нещичко трябва да съм прихванала.

По мое нареждане Аппарат обяви, че ще прекара три дни в усамотение и пост, докато се моли за успеха на нашата мисия. Същото се отнасяше и за свещениците стражи — те щяха да бъдат затворени в архива и охранявани от Солдат Сол.

— Поддържайте силната им вяра — казах на Руби и останалите солдати. Надявах се, че за три дни ще успеем да стигнем достатъчно далеч от Бялата катедрала. Доколкото познавах Аппарат обаче, той сигурно щеше да ги спечели на своя страна още преди вечеря.

— Аз те зная — каза Руби и стисна пръстите ми, когато понечих да тръгна. — Навремето бяхме в един полк. Помниш ли?

В очите й напираха сълзи, а татуировката на бузата й беше толкова черна, че сякаш плуваше във въздуха над кожата.

— Разбира се — отвърнах любезно. Двете с нея никога не сме били приятелки. По онова време Руби се вълнуваше повече от Мал, отколкото от религия. И за нея аз бях почти невидима.

Сега обаче тя се разхълца и притисна устни в кокалчетата на пръстите ми. „Санкта“ — зашепна пламенно. Всеки път, когато решавах, че животът вече няма с какво да ме изненада, той успяваше да го направи.

Щом успях да се освободя от Руби, придърпах Аппарат настрани за един последен разговор на четири очи.

— Знаеш за какво съм тръгнала, попе, и ти е ясно каква сила ще владея, когато се върна. Така че гледай на Солдат Сол и на Максим нищо да не се случи. — Никак не ми се нравеше, че оставям Лечителя сам, но и не бих му заповядала да дойде с нас, защото не знаех с какви опасности ще се сблъскаме горе на повърхността.

— Ние не сме врагове, Санкта Алина — кротко отвърна Аппарат. — Трябва вече да си разбрала, че едно нещо съм желал винаги: да те видя на престола на Равка.

Едва не се усмихнах при тези думи.

— Знам го, попе. На престола и под твоя команда.

Той наклони глава и ме загледа замислено. Фанатичния блясък вече го нямаше в погледа му. Сега изглеждаше просто лукав.

— Не си такава, каквато очаквах — призна.

— Не съм ли светицата, за която се спазари?

— Не толкова светица, колкото царица — отвърна. — Ще се моля за теб, Алина Старков.

Най-странното беше, че му вярвах.

Двамата с Мал се срещнахме с останалите при Извора на Четя, естествен водоизточник на кръстопътя между четири от главните подземни тунела. Ако Аппарат решеше да прати преследвачи подире ни, от тук нататък трудно щяха да ни хванат дирите. Или поне ние така си мислехме. Оказа се, че не сме включили в сметката тълпата пилигрими, събрала се да ни изпроводи. Те бяха тръгнали подир Гриша още от отделените за тях килии и сега се трупаха около извора.

Всичките бяхме в обичайните пътнически дрехи, а кафтаните ни бяха прибрани в торбите. Размених златните си одежди за тежък балтон, кожена ушанка и успокояващата тежест на револвер, увиснал на хълбока ми. Ако не беше бялата коса, едва ли някой от пилигримите щеше да ме познае.

Сега те посягаха един през друг да докоснат я ръкава, я дланта ми. Някои тикаха в ръцете ни дребни подаръци — единственото пожертвование, което можеха да ни дадат: скрити запаси от хлебчета, станали толкова твърди, че да си счупиш зъбите в тях; полирани камъчета, парчета дантела, стиска солни лилии. И през цялото време със сълзи на очи нареждаха молитви за наше здраве.

Забелязах изненадата на Женя, когато някаква жена наметна раменете й с тъмнозелен шал.

— Не черно — каза тя. — За теб не черно.

Гърлото ми болезнено се сви. Не беше само Аппарат, който ме държеше далеч от тези хора. Аз доброволно се бях изолирала от тях. Не се уповавах на тяхната вяра, а и най-вече се страхувах от надеждата им. Любовта и загрижеността, които се съдържаха в тези дребни жестове, бяха бреме, което не желаех.

Дълго целувах бузи, ръкувах се, давах обещания, които не бях сигурна, че ще мога да изпълня, докато най-накрая поехме на път. В Бялата катедрала бях дошла носена на носилка. Е, поне я напусках на собствените си крака.