Ли Бардуго - Падение и подем

— Реших, че си се уплашил.

— Сигурно е било голяма утеха за теб.

— Мислех, че се страхуваш от онова, което ни свързва. — Мен то вече не ме плашеше. Вече не. Бавно пристъпих напред. Той се вдърви, но не се дръпна.

— Аз съм древно създание, Алина. И знам неща за силата, за които ти можеш само да предполагаш.

— Но това не е само въпрос на сила, нали? — пророних тихо, припомняйки си как той си играеше с мен като котка с мишка, когато за първи път пристигнах в двореца, дори и преди това, още от първия миг, в който се срещнахме. Тогава бях самотно момиченце, отчаяно копнеещо за нечие внимание. Сигурно съм била много лесна плячка за него.

Направих още една крачка. Той замръзна. Телата ни почти се докосваха. Посегнах и обгърнах бузата му в шепа. Този път объркването му беше несъмнено. Стоеше като вкаменен, само гърдите му продължаваха да се надигат и спускат равномерно. После — сякаш примирено — затвори очи. Гънката между веждите му стана още по-дълбока.

— Истина е, значи — продължих меко. — Ти си по-силен, по-мъдър и с безпределен опит. — Надвесих се напред и дъхът ми погали раковината на ухото му. — Аз обаче съм схватлива ученичка.

Очите му се отвориха рязко. Успях за миг да зърна как яростта се надига в сивите му очи, преди да прекъсна връзката между нас.

Разтворих се във въздуха и се понесох обратно към Бялата катедрала, оставяйки го само със спомена за светлината.

Дойдох на себе си задъхана и жадно вдишах влажния въздух на алабастровата стая. Озърнах се гузно. Не трябваше да го правя. Какво научих след всичко това? Само че той е във Великия дворец в привидно добро здраве. Нищожна информация.

И въпреки това не съжалявах. Сега вече знаех какво вижда той, когато ме посещава; какво може да научи или да бъде скрито от него при такава среща. Вече владеех нови умения, които доскоро принадлежаха единствено на него. И това ме радваше. В Малкия дворец тези видения ме ужасяваха; тогава мислех, че губя разсъдъка си, и нещо по-лошо дори; постоянно се чудех какво ще си кажат за мен. Но вече нямаше да е така. Свърши се със срама. Нека сега той усети какво е да бъдеш преследван.

Главоболието тръгна от дясното слепоочие. „Търсех муските на Морозов за теб, Алина.“ Лъжи, предрешени като истина. Искал е да ме направи по-силна само защото е вярвал, че ще може да ме контролира. И все още го вярваше, точно от това се плашех. Тъмнейший нямаше как да знае, че двамата с Мал сме разбрали къде да търсим третата муска, но и не ми се видя особено разтревожен. Дори не спомена жар-птица. Изглеждаше все така самоуверен, твърд, сякаш се чувства съвсем на място в двореца и на престола. „Знам неща за силата, за които ти можеш само да предполагаш.“ Тръснах глава. Дори досега да не съм била заплаха за него, скоро можех да се превърна в такава. Нямаше да го оставя да ме предизвика за битка, докато не съм готова да му дам отпор, какъвто заслужава.

На вратата кратко се почука. Явно беше станало време. Нахлузих отново ботушите и оправих скърпения си златен кафтан. Когато всичко приключи, може да си позволя удоволствието да напъхам това нещо в готварския казан.

Религиозните служби бяха същинско представление. За мен все още беше изпитание да призовавам светлината толкова дълбоко под земята, но някак успях да окъпя стените на Бялата катедрала с ярка светлина, изчерпвайки и последните си сили, затова пък всях благоговение в тълпата, която се люшна със стон. Владим стоеше от дясната ми страна с разтворена риза, за да се вижда белегът от моята длан върху гърдите му. От дясната ми страна Аппарат сладкодумстваше и къде от страх, къде от искрено убеждение се справяше много убедително. Гласът му звънтеше из голямата пещера, провъзгласявайки, че нашата мисия е напътствана от божествено провидение и че аз ще изляза от изпитанията много по-силна отпреди.

Внимателно го изучавах, докато говореше. Изглеждаше по-блед от обикновено и леко запотен, макар и не напълно отрезвял. Питах се дали не сгреших, като го оставих жив; сега обаче не бях водена от заслепяващата ярост, нито ме направляваше силата, затова неговата екзекуция вече не изглеждаше сериозна алтернатива.

Настана тишина. Погледнах надолу към жадните лица на събралите се. В тяхната екзалтация вече се усещаше нещо ново — сигурно защото бяха почувствали, макар и бегло, докъде всъщност се простира истинската ми сила. Или пък защото Аппарат добре си вършеше работата. Сега очакваха аз да кажа нещо. Навремето ме спохождаха такива сънища — че играя в представление, но не съм си научила репликите.