Ли Бардуго - Падение и подем

После обаче идваше ред на трудовете му върху муските и дори аз можех да забележа настъпилата промяна. Бележките му ставаха все по-гъсто изписани, все по-разхвърляни. Полетата по страниците бяха изпълнени с диаграми и налудни стрелки, които отпращаха към предишни пасажи. Най-страшни бяха описанията на експерименти с животни и илюстрациите от техните дисекции. От тях ми се гадеше, те ме караха да мисля, че Морозов напълно си е заслужил преждевременната мъченическа смърт. Избивал беше животни и после ги бе връщал към живот — често по няколко пъти, навлизайки все по-дълбоко в мерзост: съзидание, силата на живота отвъд смъртта, опитвайки да създаде муски, които могат да се използват заедно. Това беше забранена сила, но аз също познавах нейната изкусителна мощ и потръпвах при мисълта, че системното й прилагане може да го е довело до лудостта.

Дори Морозов да е бил воден от някаква благородна цел, аз не я съзирах в дневниците му. Затова пък долавях нещо друго в неговите трескави писания, в твърденията му, че сила може да се почерпи отвсякъде и от всичко. Той бе живял много преди създаването на Втора армия. И беше най-могъщият Гриша, когото светът познаваше, но тази сила го бе превърнала в самотен отшелник. Спомнях си думите на Тъмнейший: „Алина, няма други като нас. И никога няма да има“. Може би на Морозов му се е искало да вярва, че дори да няма други като него, рано или късно, те биха могли да се появят, или пък че той ще е способен да създаде още по-могъщи Гриша. А може би аз просто си въобразявах разни неща, виждайки собствената си самота и ненаситност в писанията на Морозов. Оплетеният възел от онова, което знаех, и онова, което желаех, от копнежа ми по жар-птица и от усещането за собствената ми различност така се беше затегнал, че вече нямаше разплитане.

Звукът на течаща вода ме откъсна от тези мисли. Наближавахме подземна река. Мал забави крачка и ме накара да вървя плътно зад него, осветявайки пътя напред. И добре направи, защото наклонът изведнъж стана толкова стръмен, че се блъснах силно в гърба му и едва не го бутнах във водата. На това място бученето на реката беше оглушително, нямаше как да разберем колко е дълбока, защото над бързеите се стелеше влажна мъгла.

Стегнахме въже около кръста на Толя и той се прехвърли на отсрещния бряг, после го върза здраво оттатък, за да можем да преминем и ние един по един, хванати здраво за него. Водата беше леденостудена и стигаше чак до гърдите, а течението едва не ме отнесе, докато пристъпвах, вкопчена във въжето. Харшо трябваше да премине последен. За миг сърцето ми спря от ужас, когато той изгуби опора под краката си и едва не изпусна въжето. Но после пак се показа на повърхността, поемайки жадно въздух, а Онкет, мокра до кости, бясно плюеше вода. Докато се добере до нас, лицето и вратът на Харшо се бяха превърнали в кървава бродерия от тънки драскотини.

След такова изпитание всички жадувахме почивка, но Мал настоя да продължим.

— Цялата съм подгизнала — мърмореше Зоя. — Защо не спрем в тази усойна пещера, вместо да гоним следващата влажна дупка?

Без да спира, Мал посочи с пръст назад към реката.

— Заради това — опита се да надвика той боботенето на падащата вода. — Ако ни преследват, няма да е никак трудно да се промъкнат близо до нас под прикритието на тоя грохот.

Зоя го изгледа намръщено, но въпреки това забърза напред, докато шумът на реката не остана далеч зад нас. Пренощувахме в една варовикова пещера, където не се чуваше нищо, освен тракането на зъбите ни, докато зъзнехме в мокрите си дрехи.

Цели два дни продължихме така. Придвижвахме се през тунелите, а от време на време се налагаше да се връщаме обратно, защото попадахме в непроходим коридор. Накрая съвсем изгубих представа за посоката, в която се движим, но когато Мал обяви, че сме поели на запад, забелязах как наклонът стана стръмен, извеждайки ни нагоре към повърхността.

Мал ни наложи безмилостно темпо. За да не губим връзка, той и близнаците си подсвирваха откъм двата противоположни края на колоната като знак, че няма някой прекалено изостанал. От време на време Мал изоставаше, за да ни огледа лично.

— Ясно ми е какво целиш — подметнах, когато веднъж пак излезе начело на колоната.

— И какво по-точно?

— Връщаш се назад, щом някой изостане, и завързваш разговор. Ту разпитваш Давид за свойствата на фосфора, ту Надя за нейните лунички…

— Никога не съм питал Надя за луничките й.

— Все за нещо отваряш дума. А после неусетно ускоряваш крачка и така принуждаваш и другия да забърза.