Ли Бардуго - Падение и подем

Мал вървеше начело. Толя и Тамар завършваха колоната, като от време на време изоставаха далеч назад, за да разузнаят дали някой не ни следи.

Благодарение на достъпа на Давид до архива и вътрешния усет на Мал за посоките на света, двамата някак успяха да начертаят груба карта на лабиринта от тунели. Дори се бяха опитали да определят маршрута до Райевост, но в техните сведения имаше много бели полета. Колкото и точни да бяха чертежите обаче, пак не можехме да сме сигурни на какво точно ще се натъкнем занапред.

След бягството ми от Ос Олта хората на Тъмнейший решили да проникнат в лабиринта от тунели под църквите и светите места на Равка. Когато усилията им се оказали безплодни, започнали да взривяват: затваряли изходите и се опитвали да принудят всеки, потърсил убежище под земята, да излезе на повърхността. Алхимиците на Тъмнейший създали нов вид взривно вещество, което разрушавало постройките и изпълвало подземията с леснозапалим газ. После била достатъчна само една искра от някой Огнетворец, за да се срине цял участък от древните проходи. Това беше една от причините Аппарат да настоява да не напускам Бялата катедрала.

Носеха се слухове за срутвания западно от нас, ето защо Мал ни поведе на север. Не беше най-прекият път, но се надявахме поне да е сигурен.

За мен придвижването през тунелите беше същинско избавление — най-накрая имах някакво занимание след толкова седмици затворен живот. Тялото ми беше още немощно, но за първи път от дълго време насам се чувствах по-силна и крачех напред, без да се оплаквам.

Опитвах да не мисля какво ще стане, ако скривалището за контрабандна стока в Райевост се окаже изоставено. Как щяхме да открием тогава принца, който не искаше да бъде намерен, докато в същото време самите ние се криехме? Ако Николай беше жив, той сигурно ме търсеше или набираше съюзници по всички земи. Засега обаче той знаеше само че съм загинала в битката за Малкия дворец.

Колкото повече се отдалечавахме от Бялата катедрала и нейното необикновено алабастрово сияние, толкова по-тъмни ставаха тунелите. Скоро вече нищо друго не осветяваше пътя, освен люлеещите се фенери. На места проходите бяха толкова тесни, че се налагаше да сваляме торбите от гърба и да се промушваме през процепите в скалите. После без никакъв преход се озовавахме в огромна пещера, където спокойно можеше да пасе цяло хергеле коне.

Мал се оказа прав: придвижването на толкова много хора заедно беше шумно и тромаво. Напредвахме отчайващо бавно в дълга колона, а Зоя, Надя и Адрик бяха пръснати по цялата й дължина — в случай че станеше срутване на тунела, въздухът, призован от Вихротворците, можеше да стигне за дълго време на някой затрупан.

Давид и Женя вечно изоставаха, но май по-скоро той беше виновен за бавния им ход. Най-накрая Толя не издържа и взе огромния денк от хилавите рамене на Давид.

— Какво си помъкнал тук? — изпъшка.

— Три чифта чорапи, чифт панталони, чиста риза. Манерка. Тенекиено канче и чиния. Цилиндрично сметало, хрондометър, един буркан мъзга от смърч, колекцията ми антикорозивни смазки…

— Нали беше казано да се вземе само най-необходимото?

Давид кимна категорично.

— Точно така.

— Само не казвай, че носиш и дневниците на Морозов — намесих се.

— Разбира се, че ги взех.

Завъртях очи. Значи в денка му имаше най-малко петнайсет подвързани с кожа книги.

— Може би ще станат добра разпалка за огъня.

— Тя шегува ли се? — попита Давид угрижено. — Никога не мога да разбера дали се шегува, или не.

Обикновено се шегувах. В повечето случаи. Дълго бях се надявала дневниците да ми подскажат пътя към жар-птица, и най-вече как да използвам муските, за да унищожа Долината. Но те ме пратиха в задънена улица и, ако трябва да бъда честна, даже малко ме плашеха. Багра ме беше предупредила за лудостта на Морозов, но въпреки това пак очаквах да открия някаква мъдрост в неговите трудове. Те обаче се оказаха маниакални брътвежи, записани с почти нечетливи драскулки. Явно гениалността не върви задължително ръка за ръка с красивия почерк.

Най-ранните дневници на Морозов представляваха хроника на неговите експерименти: задраскана формула за течен огън; способи за предотвратяване разлагането на органични вещества; опити за създаване на гришанска стомана; метод за възстановяването на кислорода в кръвта; една безкрайна година, прекарана в търсене на технология за създаване на нечупливо стъкло. Заложбите на Морозов надминаваха многократно способностите на обикновен Фабрикатор и той отлично е съзнавал това. Един от основните постулати в теорията на Гриша бе „сродното сродно привлича“, но Морозов, изглежда, е бил убеден, че ако има начин светът да бъде разложен на еднакви малки частици, тогава всеки Гриша ще може да прави от тях каквото си поиска. „Не сме ли ние всичкото?“ — питаше настоятелно той, подчертавайки думите, за да натърти на всяка една от тях. Тук той беше арогантен и дързък, но въпреки това с ясен ум.