Ли Бардуго - Падение и подем

— По-късно — каза остро той и мъжът от Корпоралки побърза да изчезне.

Залата се изпълни с тропота на напускащи придворни, а Тъмнейший през цялото време не откъсваше поглед от мен. После тръгна по полирания паркет. С всяка негова стъпка подът под краката му се избистряше по-ясно, а щом отминеше, отново потъваше в мъгла.

Усещането беше много особено: едновременно да лежа на кревата в Бялата катедрала и да се намирам тук, в престолната зала, изправена в квадрат от топла слънчева светлина.

Той се закова пред мен и очите му взеха да опипват лицето ми. Какво ли виждаше? В моите видения той идваше невредим, без белези. Дали сега и аз бях за него все още здрава и непокътната, с кестенява коса и сияйни очи? Или пък пред него стоеше прилично на пещерна гъба момиче — бледо и сивкаво, обрулено от битката в параклиса, изнемощяло от живота под земята?

— Само ако знаех, че ще се окажеш толкова схватлива ученичка. — В гласа му имаше искрено възхищение, почти удивление. За свой ужас, установих, че жалкото сираче в мен потръпва от удоволствие при това признание. — Защо реши да дойдеш точно сега при мен? — попита. — Толкова дълго ли ти отне да се съвземеш от схватката?

Ако това е било просто схватка, значи с нас е свършено. „Не — казах си. — Той умишлено подбра точно тази дума, за да ме уплаши.“

Оставих въпроса му без отговор.

— Не очаквах да ме посрещнеш с комплименти — казах вместо това.

— Така ли?

— Оставих те погребан под купчина отломки.

— Ами ако ти кажа, че твоята безпощадност ми вдъхва уважение?

— Едва ли бих ти повярвала.

Почти недоловима усмивка пробяга по устните му.

— Схватлива ученичка — повтори. — И защо да хабя гнева си срещу теб, щом вината е изцяло моя? Трябваше да съм подготвен за новото ти предателство: поредната налудна идея на един детински идеал. Но явно всеки път ставам жертва на собствените си желания, щом въпросът опре до теб. — Лицето му доби студено изражение. — За какво си дошла, Алина?

Отговорих му съвсем честно.

— Исках да те видя.

Успях да зърна мярналата се за миг изненада, преди изражението му отново да стане каменно.

— На този подиум има два престола. Можеш да ме виждаш всеки път, когато пожелаеш.

— Нима ми предлагаш короната? И то след като се опитах да те убия?

Той отново сви рамене.

— Сигурно и аз бих направил същото.

— Съмнявам се.

— Но не за да защитя някакво сборище от предатели и фанатици, не. Въпреки това разбирам порива да бъдеш свободна.

— И все пак се опита да ме превърнеш в роб.

— Търсех муските на Морозов за теб, Алина, за да можем да управляваме като равни.

— Опита се да ми отнемеш силата за своя собствена изгода.

— Но чак след като избяга от мен. Едва след като избра… — Той млъкна, сви рамене. — Навремето щяхме да управляваме като равни.

Отново почувствах онова тежнение, копнежа на уплашено момиченце. Дори сега, след всичко сторено от Тъмнейший, пак ми се щеше да му повярвам, да намеря причина да му простя. Исках Николай да е жив. Исках да мога да се доверя на останалите Гриша. Исках да повярвам в каквото и да е, само да не се налага да посрещна бъдещето сам-сама. „Лошото на желанията е, че ни правят слаби.“ Смехът се откъсна от устните ми още преди да съм се усетила.

— Щяхме да сме равни до деня, в който дръзна да ти се противопоставя; до момента, в който си позволя да оспоря твоята воля или не се подчиня на твоите заповеди. Тогава щеше да постъпиш с мен така, както с Женя и с майка си; така, както се опита да се разправиш с Мал.

Той се облегна на перваза на прозореца и неговата позлатена рамка доби ясни очертания.

— А щеше ли да е по-различно, ако до теб седеше твоят следотърсач? Или пък палето Ланцов?

— Да — отвърнах просто.

— Защото тогава ти щеше да си силната, така ли?

— Защото са по-добри мъже от теб.

— Ти можеше да ме направиш по-добър мъж.

— А ти щеше да ме превърнеш в чудовище.

— Никога не съм проумявал слабостта ти към отказатся. Сигурно ти е присъща, защото дълго време си се смятала за една от тях.

— Навремето имах слабост към теб.

Той рязко вдигна глава. Явно не беше очаквал подобно нещо. Вси светии, изпитах такова удовлетворение.

— Защо не дойде при мен нито веднъж през всичките тези дълги месеци? — попитах.

Той продължи да стои мълчаливо.

— Почти не минаваше ден, без да ме навестиш в Малкия дворец — настоях. — А щом не те откривах в някой тъмен ъгъл, мислех, че полудявам.

— Хубаво.