Ли Бардуго - Падение и подем

„Пак няма да проработи — казах си успокоително. — Ще опиташ, ще се провалиш и после ще подремнеш.“

Забавих дишането си и оставих силата да циркулира из мен. Мислех за Тъмнейший, за сенките, които можех да разигравам с върховете на пръстите си; за нашийника около врата ми, поставен там от него; за гривната на оковите около китката ми, която безвъзвратно ме изолираше от всички останали Гриша и диктуваше моята съдба.

Нищо не се случи. Все така продължавах да лежа по гръб в кревата си в Бялата катедрала. Никъде не успях да се пренеса. Пак бях сам-сама в една празна килия. Примигнах срещу влажния таван. Може би така беше най-добре. Самотата в Малкия дворец едва не ме погуби, но това беше, защото тогава жадувах за нещо друго — чувство за принадлежност, което преследвах цял живот. Сега обаче този копнеж бе погребан под руините на параклиса. От тук нататък вместо обич щях да търся съюз с всеки и всичко, които биха ме направили по-силна за предстоящата битка.

Днес за малко да убия Аппарат; днес прогорих своя знак върху гърдите на Владим. Убеждавах се, че така е трябвало да стане, но момичето, което бях навремето, никога не би помислило да причини подобно нещо някому. Ненавиждах Тъмнейший заради онова, което беше сторил на Багра и Женя, но бях ли сега по-различна от него? А когато и третата муска се появи около китката ми, щяхме ли тогава да се отличаваме по нещо?

„Най-вероятно не“ — признах си, но заедно с това долових и лек трепет: вибрации, които стигаха до мен посредством нашата връзка; ехо от противоположния край на една невидима нишка.

То ме зовеше чрез нашийника около врата и раната от зъбите на ничевие върху рамото ми, подсилено от оковата около китката — спойка, скрепена с мерзост и черната отрова в кръвта ми. „Ти ме повика и ето че аз откликнах.“ Сякаш нещо ме всмука нагоре, извън моето тяло, и ме запрати към него. Сигурно точно това усещаше Мал, когато преследваше целта си — далечен отсрещен повик; нечие присъствие, което зове за внимание, независимо че не може да бъде видяно или докоснато.

Както се носех из мрака зад спуснатите си клепачи, така в следващия момент се озовах в ярко осветено помещение. Всичко наоколо ми беше смътно като в мъгла, но въпреки това тутакси разпознах мястото: намирах се в престолната зала на Великия дворец. Около мен някакви хора си приказваха. Гласовете им идваха като изпод дълбока вода. Чувах звук, но не различавах думите.

Усетих точно в кой момент Тъмнейший ме забеляза. Изведнъж го видях на фокус, макар всичко около него все още да тънеше в неясен сумрак.

Самообладанието му бе толкова голямо, че придворните едва ли забелязаха краткотрайния потрес, който разкриви съвършените му черти. Въпреки това аз видях как сивите му очи се разшириха, а гърдите му взеха начесто да се повдигат в опит да си поеме дъх. Пръстите му се впиха в подлакътниците на стола — не, на престола. Но веднага след това той отново възвърна самообладанието си и кимна в отговор на онова, което му говореше най-близкостоящият човек.

Аз чаках, наблюдавайки. Той дълго бе воювал за този престол, преживявайки стотици години в битки и на служба при други, докато най-накрая се възкачи на него. Трябваше да призная, че това място напълно му подхождаше. Тайничко се бях надявала, че ще го заваря омаломощен и че неговата черна коса ще е побеляла като моята. Каквото и да му бях причинила онази нощ в параклиса обаче, той се беше възстановил много по-скоро от мен.

Щом хленчът на молителя секна, Тъмнейший се изправи. Престолът избледня зад гърба му и чак тогава си дадох сметка, че всичко, което е близо до него, се вижда много по-ясно, сякаш Тъмнейший бе лупа, през която наблюдавах света.

— Ще го взема под внимание — обяви той с глас, изтънчен като шлифован диамант, толкова близък и познат. — А сега ме оставете — подкани ги с безцеремонен жест. — Всички до един.

Дали неговите лакеи и блюдолизци се спогледаха смаяно, или просто се поклониха дълбоко и се оттеглиха? Това не разбрах. Той вече се спускаше по стълбите с поглед, прикован в мен. Сърцето ми се сви и една-единствена отчетлива дума взе да отеква в съзнанието ми: „бягай“. Същинска лудост бе да се опитвам да го открия. Въпреки това не помръднах. И не изпуснах нишката, която ни свързваше.

Някой приближи и когато стигна на педя от Тъмнейший, изведнъж дойде на фокус — червена роба на Гриша и лице, което не познавах. Дори думите не успях да схвана: „… въпрос на един подпис за…“. В този момент обаче Тъмнейший го прекъсна.