Ли Бардуго - Падение и подем

Мислите ми се насочиха към него. Внимателно подръпнах нишката, която ни свързваше. Почувствах как ме разтърси стръвна тръпка. Той беше нетърпелив, готов да отприщи силата на Долината, готов за битка. И аз се чувствах така. Оставих това да откънти обратно чак до него, този прилив на очакване, тази потребност: „Аз идвам за теб“.

Мал и Толя — а може би и всички останали — вярваха, че муските трябва да се съберат заедно, но те не можеха да си представят какво е да владееш мерзост. Това никой друг Гриша не беше способен да проумее, именно то най-силно ме свързваше с Тъмнейший — не нашите две сили, нито тяхната изключителност, нито дори това, че и двамата бяхме един вид отклонение, нещо противоестествено. А познаването на забранения плод и жаждата ни за още.

Минутите отлитаха и нервите ми взеха да се обтягат. Вихротворците едва ли биха могли да поддържат още дълго акустичната завеса. Ами ако Тъмнейший чакаше нощта, за да нападне? „Къде си?“

Отговорът дойде под формата на бледовиолетово сияние, което се носеше към нас от изток.

Две щраквания. Пръснахме се ветрилообразно, както бяхме упражнявали.

Три щраквания. Това беше моят сигнал. Вдигнах ръце и накарах Долината да пламне. В същото време изкривих светлината, принуждавайки я да заобиколи всеки от нашите воини, както водата на поток — заоблен камък по течението.

Какво ли виждаше сега Тъмнейший? Мъртви пясъци, равното мержелеене на сивото небе, разбитите корпуси на отдавна изоставени салове, превръщащи се постепенно в пепел. Това обаче беше всичко. Имаше ни и нас, но ние бяхме невидими. Ние бяхме въздух.

Салът забави ход. Щом наближи, различих черни платна, увенчани с изображението на затъмнено слънце, и необичайния корпус, като че направен от опушено стъкло. Виолетовата светлина на лумия струеше по цялата му дължина — смътна и примигваща в яркото сияние на моята сила.

Вихротворци в сини кафтани стояха край мачтите. Неколцина Огнетворци се бяха подредили край перилата, охранявани от Сърцеразбивачи в червено и въоръжени до зъби опричници в сиво. Това не беше обичайният екипаж на сал, прекосяващ Долината. Явно децата бяха в трюма. Тъмнейший стоеше на носа, заобиколен от орда сенки. Както се случваше при всяка среща с него, първият поглед ми причиняваше истинска физическа болка. Сякаш отново бяхме заедно в нашите видения: той беше по-реален, по-жизнен от всичко друго около него.

Случи се толкова бързо, че едва имах време да го осъзная. Първият изстрел порази един от опричниците на Тъмнейший. Той се преметна през перилата на пясъчния сал. Следващите изстрели се посипаха в бърза последователност подобно първи капки дъжд върху покрива при началото на буря. Гриша и опричници взеха да се свличат един подир друг; на палубата на стъкления сал настана суматоха. Виждах как телата продължават да валят.

Някой извика: „Ответен огън!“, а въздухът се взриви от разтърсващия пукот на пушки; ние обаче бяхме далеч от обхвата им. Ничевие размахаха криле, образувайки широки дъги в търсене на цел. Зацъкаха огнива и оцелелите Огнетворци на сала заразпращаха огнени езици във въздуха. Скрит от погледите, Харшо върна огъня обратно. Чух писъци.

После настана тишина, нарушавана единствено от стенанията и резките команди откъм стъкления сал. Стрелците ни добре си бяха свършили работата. Навсякъде край перилата на сала бе пълно с трупове. Тъмнейший, останал невредим, сочеше към един от Сърцеразбивачите и му заповядваше нещо. Не можех да чуя какво казва, но бях сигурна, че сега ще използва децата.

Озърнах се, проследявайки движението на стрелците и Гриша, защото усещах присъствието им в заревото на светлината.

Едно-единствено изщракване. Вихротворците вдигнаха талази от пясък във въздуха. Откъм сала се разнесоха крясъци, когато Вихротворците на Тъмнейший опитаха да отвърнат на удара.

Ние само това чакахме. Аз и близнаците се втурнахме към пясъчния сал, приближавайки откъм задната му част. Не разполагахме с много време.

— Къде ли са? — прошепна Толя, щом се озовахме на палубата. Странно беше да чувам гласа му, а да не го виждам.

— Сигурно са долу — отвърнах. Салът беше плитък, но въпреки това имаше достатъчно място за трюм.

Запромъквахме се по палубата, като се озъртахме за очертания на люк по нея, внимавайки да не се натъкнем на някой Гриша или на охраната на Тъмнейший. Оцелелите опричници се целеха в пустите пясъци долу. Стояхме толкова близо, че можехме да видим избилата по челата им пот и облещените очи. Постоянно бях нащрек, подскачайки при всеки реален или въображаем шум. Малени — шушнеха те. Призраци. Само Тъмнейший беше запазил невъзмутим вид. Лицето му изглеждаше ведро, докато обхождаше с поглед нанесените от мен щети. В този обсег можех да го нападна, но той все още беше под закрилата на своите воини сенки. Обзе ме тревожно предчувствие, че чака нещо.