Ли Бардуго - Падение и подем

— Защо не черен?

Замълчах.

— Може и черен.

— Това е без особено значение, защото пак нямаше да мога да откъсна поглед от теб.

Разсмях се.

— Не, ти щеше да правиш мили очи на Зоя.

— И Зоя ли щеше да е там?

— Не е ли тя постоянно присъствие?

Той се усмихна.

— Въпреки това пак щях да те забележа.

— Естествено, че е така. Аз съм Призоваващата слънцето все пак.

— Добре знаеш какво имах предвид.

Сведох поглед и пометох с длан нападалите върху писалището ябълкови цветчета.

— Ти забелязваше ли ме изобщо в Керамзин?

Мал дълго мълча, а когато най-накрая се реших да го погледна, той стоеше впил очи в стъкления таван. Лицето му беше станало пурпурно като цвекло.

— Мал?

Той се изкашля, скръсти ръце.

— Всъщност, да. Даже ме спохождаха много… влудяващи мисли по твой адрес.

— Наистина? — смотолевих.

— И всеки път се чувствах страшно виновен. Ти трябваше да си най-добрият ми приятел, а не… — Той сви рамене и почервеня още повече.

— Идиот.

— Този факт е широко известен и не добавя нищо ново към сюжета.

— Всъщност — казах, помитайки с ръка още ябълкови цветчета — щеше да има значение: ако ме беше забелязал, тогава и аз щях да те забележа.

— Някакъв си низш отказатся?!

— Точно така — потвърдих тихо. Вече не се шегувах.

— И какво щеше да видиш в мен?

— Воин: оперен, с белези от рани, необикновен. И това щеше да е нашето начало.

Той стана и приближи.

— Както и нашият край.

Имаше право. Дори в мечтите ни за нас нямаше бъдеще. Ако някак успеехме и двамата да оцелеем на следващия ден, аз трябваше да търся съюзници, за да се добера до царската корона. А Мал трябваше да намери начин да запази тайната на своя произход.

Той нежно взе лицето ми в шепи.

— Без теб и аз нямаше да съм същият. Щях да бъда по-слаб, по-безразсъден. — Той леко се усмихна. — И да се боя от тъмното. — Избърса сълзите от бузите ми. Така и не бях усетила кога са рукнали. — Но независимо кой или какво щях да съм, пак щях да ти принадлежа.

Тогава го целунах — с тъга, от потребност и дългогодишен копнеж; с отчаяна надежда, че бих могла да го задържа в прегръдките си, и с обреченото съзнание, че това не може да стане. Притиснах се към него, към твърдите гърди и яките широки рамене.

— Това ще ми липсва — каза, докато ме целуваше по бузите, брадичката, клепачите. — Вкусът ти ще ми липсва. — Притисна устни към вдлъбнатинката под ухото ми. — Начинът, по който ухаеш. — Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба ми. — Досегът с теб. — Дъхът ми секна, когато бедрата му се притиснаха срещу моите.

Но тогава той се дръпна назад, търсейки очите ми.

— Имах други, по-големи планове за теб — каза. — С бял воал в косите и клетви, които да си разменим.

— Искаш истинска брачна нощ? Достатъчно е просто да ми кажеш, че това не е нашето сбогуване. Само тази клетва ми е нужна.

— Обичам те, Алина.

Отново ме целуна. Не ми отговори, но и мен вече не ме беше грижа, защото устните му бяха върху моите и в този миг можех да се престоря, че не съм нито спасител, нито светица, а просто мога да избера него и да изживея живота си в обич. И за нас нямаше да има само една нощ, а хиляди. Полегнах назад и го привлякох към себе си, поемайки тежестта на тялото му върху своето, докато усещах с гърба си студения под. Ръцете му бяха ръце на войник — груби и мазолести, но те подпалиха кожата ми и разпратиха копнежни тръпки по цялото ми тяло, които ме накараха да надигна хълбоци, опитвайки да го привлека още по-плътно към себе си.

Изхлузих ризата му през главата и прокарах пръсти по гладките бразди на мускулестия му гръб, усещайки леко изпъкналите линии на татуираните думи. Но щом той смъкна моята риза, се вкочаних, внезапно осъзнавайки болезнено всичките си недостатъци. Щръкнали кости, прекалено малки гърди, бледа и суха като лукова люспа кожа. Тогава той взе лицето ми в шепи и прокара пръст по устните ми.

— Ти си всичко, за което някога съм мечтал — каза. — Ти си цялото ми сърце.

И тогава се видях — сърдита, глупава, с тежък характер, но и прекрасна — в неговите очи. Придърпах го към себе си, почувствах как той потръпва, когато телата ни се сляха, кожа срещу кожа, усетих жаравата на устните му, езика му, препускащите му ръце, докато копнежът помежду ни не стана непосилен и тревожен като тетива на лък, която очаква да бъде освободена.

Той обхвана здраво талията ми с две ръце и съзнанието ми избухна в светлина. Виждах само лицето на Мал, чувствах единствено неговото тяло: върху мен, около мен — отначало непохватно, но постепенно добиващо равномерния и уверен ритъм на трополящия дъжд. Само от това имахме нужда. И само това щеше да ни остане.