Ли Бардуго - Падение и подем

— Ела с мен — каза, хвана ме за ръка и ме задърпа подире си.

Вървяхме през сумрачната къща. Дочух гласове, които пееха някаква неприлична песен надолу по коридора; долових стъпки над главата си, сякаш някой притича от една стая в съседната. Помислих, че Мал ме води на горния етаж, където са спалните — сигурно така ми се е искало, — но вместо това той ме преведе през източното крило, покрай притихналата стая за шиене, библиотеката и по целия път до пруста без прозорци, пълен с мистрии, пики и сухи дървени стърготини.

— Хъм… очарователно.

— Почакай тук. — После отвори вградена в стената врата, която не бях забелязала.

В сумрачната светлина забелязах, че тя води към нещо като дълга и тясна оранжерия. Дъждът равномерно трополеше по сводестия покрив и оцъклените стъклени стени. Мал влезе навътре и запали фенерите, оставени на ръба на малък басейн. Около него растяха ябълкови дървета, а дебелите им клони бяха отрупани с китки бели цветчета. Опадалите листенца се бяха натрупали по червения плочест под като снежна пряспа или се носеха по повърхността на водата.

Последвах Мал покрай басейна. Въздухът тук беше ароматен и сладък заради ябълковите цветове, подплатен с наситения мирис на пръст. Навън се надигна воят на вятър, предвещаващ буря, но между стъклените стени кръговратът на сезоните сякаш беше замрял. Имах странното усещане, че може да сме на кое да е място по света, а останалата част от къщата просто е изчезнала и сега сме съвсем сами.

В един ъгъл на най-отдалечения край на помещението имаше скътано писалище. На гърба на резбования стол беше хвърлен шал. Върху килимчето, нашарено с ябълков цвят, беше оставена кошничка с шивашки принадлежности. Явно стопанката е идвала тук да бродира, отпивайки от сутрешния си чай. Денем от сводестите прозорци сигурно се е откривала великолепна гледка към ябълковите градини. На писалището лежеше отворена книга. Надникнах в нея.

— Това е дневник — каза Мал. — Отчет за пролетните посеви и растежа на каращисаните овошки.

— Очилата й — казах, вдигайки стъклата със златни рамки. — Чудя се дали не й липсват.

Мал се надвеси през каменния пръстен на басейна.

— Минавало ли ти е през ум какво би станало, ако екзаминаторите на Гриша бяха открили твоята сила още в Керамзин?

— Понякога.

— Равка щеше да е съвсем различна сега.

— Едва ли. Силата ми беше безполезна, докато не открихме елена. Без теб надали щяхме да намерим някоя от муските на Морозов.

— Ти щеше да си различна — натърти той.

Оставих очилата в златни рамки настрани и прокарах пръсти по изписаните с числа и ситен почерк колонки. Що за човек щях да бъда наистина? Дали пак щях да се сприятеля с Женя, или щях да гледам на нея само като на слугиня? Щях ли да спечеля доверието на Зоя? Или да се превърна в жертва на нейната арогантност? Какво щеше да е тогава за мен Тъмнейший?

— Мога да ти кажа какво щеше да стане — отвърнах.

— Хайде, давай.

Затворих дневника и се обърнах към Мал, присядайки на ръба на писалището.

— Щяха да ме заведат в Малкия дворец, където щяха да ме разглезят и да ме гледат като писано яйце. Щях да се храня в златна посуда и изобщо нямаше да се моря тепърва да овладявам силата си. Тя щеше да е като дишането за мен — така, както е редно да бъде. А с времето щях да забравя Керамзин.

— И мен.

— Теб никога.

Той повдигна вежда.

— Е, може би и теб — признах. Той се разсмя. — Тъмнейший щеше да търси муските на Морозов безплодно, безнадеждно, докато един ден някакъв безименен следотърсач, сирак отказатся, не поемеше на път из ледовете на Сайбея.

— Значи допускаш, че няма да съм загинал в Долината?

— В моите представи теб никога не са те пращали в Долината. Но когато доживееш до преклонна възраст, за да разкажеш тази история, може трагично да умреш.

— Продължавай тогава.

— Този безименен войник, този никой, този жалък сирак…

— Схванах.

— Той щеше да е първият, видял елена, след като векове наред са го преследвали. Тогава, разбира се, ние двамата с Тъмнейший щяхме да заминем за Сайбея в неговата огромна черна карета.

— През снега?

— С неговата огромна черна шейна — поправих се. — А когато стигнехме в Чернаст, твоят отряд щеше да бъде доведен пред нашето височайше присъствие…

— Позволено ли щеше да ни е да ходим изправени, или щяхме да се влачим по корем пред вас, както се полага на нисши създания?

— Щяхте да вървите, но с голяма почтителност. Аз щях да седя на висок подиум, в косата ми щяха да са вплетени скъпоценни камъни и щях да нося златен кафтан.