Ли Бардуго - Падение и подем

На следващата сутрин се събудих и видях, че Мал вече е станал. Оставил ми беше чайник горещ чай върху поднос, отрупан с ябълкови цветчета. Дъждът беше спрял, но стъклените стени на оранжерията бяха замъглени от влага. Изтрих с ръкав малко петно върху стъклото и надзърнах навън към тъмната синева на ранното утро. Между дърветата се прокрадваше сърна с протегната към сладката трева глава.

Бавно се облякох, изпих си чая, помаях се край басейна; фенерите около него отдавна бяха догорели. Само след няколко часа това място можеше да бъде потопено в мрак. Искаше ми се да запомня всяка подробност. Водена от внезапен порив, вдигнах перодръжката, отгърнах последната страница на дневника и написах имената ни.

Алина Старков

Малян Оретцев

Не бях сигурна защо го правя. Просто имах нужда да оставя някаква следа, че сме били тук.

Заварих останалите да си събират багажа в голямата гостна зала. Женя ме причакваше край вратата с моето палто в ръце. Масленозеленият вълнен плат беше току-що изгладен.

— Трябва да си с безупречен вид, когато тръшнеш Тъмнейший.

— Благодаря — казах с усмивка. — Ще се постарая да не го оплескам цялото в кръв.

Тя ме целуна и по двете бузи.

— На добър час. Ще ви чакаме да се върнете.

Хванах я за ръка и пуснах пръстена на Николай в шепата й.

— Ако нещо се обърка, ако не успеем, вземи Давид и Миша и вървете в Ос Кърво. С това ще си осигурите всичко, от което имате нужда.

Тя преглътна мъчително, после силно ме прегърна.

Отвън чакаха Солдат Сол, застанали сковано в строй, с пушки на рамо и бутилки неактивирана лумия на гърба. В светлината на утрото татуираните им лица изглеждаха свирепи. Гриша бяха облечени в прости конопени ризи. Приличаха на обикновени войници.

Харшо беше оставил Онкет свита в скута на Миша, но сега тя стоеше върху перваза на прозореца в голямата гостна, лениво си правеше тоалета и ни наблюдаваше как се събираме. Толя и Тамар бяха заболи иглите със златни слънца на гърдите си. Мал още не се беше разделил с Миша. Усмихна се, като ме видя, и потупа мястото, където би трябвало да бъде забоден неговия отличителен знак — точно над сърцето.

Сърната се беше запиляла някъде. Овощната градина беше пуста, когато преминавахме през нея; ботушите ни оставяха дълбоки следи в рохката пръст. Половин час по-късно вече стояхме на предела на Долината.

Отидох при останалите Етералки: Зоя, Надя, Адрик и Харшо. Редно беше ние първи да влезем в мрака и при това да сме заедно. Вихротворците вдигнаха ръце, призоваха въздушните течения и свалиха атмосферното налягане така, както беше направила Зоя при срутването в тунелите. Ушите ми взеха да пукат, когато спуснаха акустичната завеса. Ако тя не удържеше, двамата с Харшо бяхме готови да призовем светлината и огъня, за да държим волкрите настрана. Построихме се в редица и с отмерени крачки навлязохме в мрака на Долината.

Безморие винаги ми бе изглеждало като края на света. И не беше само заради мрака, а заради чувството на съвършена самота, сякаш светът е изчезнал и си останал единствено ти с хрипливото ти дишане и неравните удари на сърцето.

Щом стъпихме върху мъртвите сиви пясъци и мракът около нас се сгъсти, трябваше да призова цялата си воля, за да не вдигна ръце и да обгърна всички ни в закриляща светлина. Наострих уши за плясък от криле на волкри, за някой от ония ужасяващи нечовешки писъци, но не долавях нито звук, даже шума от нашите стъпки по пясъка. Каквото и да правеха Вихротворците, то вършеше работа. Тишината беше дълбока и непроницаема.

— Ехо! — прошушнах.

— Чуваме те.

Извъртях се рязко. Знаех, че Зоя е някъде към края на редицата, но гласът й звучеше така, сякаш говори в ухото ми.

Продължихме да се движим с равномерна стъпка. Чух прищракване, а после, близо десет минути по-късно, двойно щракане. Изминали бяхме около два километра. По едно време долових далечен плясък на криле над нас и усетих как страхът плъзва по редицата ни като живо същество. Волкрите може и да не ни чуваха, но бяха способни да надушат плячката си от километри. Дали и сега не кръжаха над нас, усетили, че нещо не е наред, че има някой наблизо? Съмнявах се, че трикът на Зоя ще ни осигурява прикритие още дълго време. В този момент като светкавица ме осени мисълта с какво безумно начинание се бяхме заели. Дръзнали бяхме да направим нещо, на което никой досега не се беше решил: влязохме в Долината без светлина.

Продължавахме да вървим. Още две прищраквания малко по-късно и ние спряхме, за да заемем позиции в засада. Забележехме ли сала на Тъмнейший, трябваше да действаме колкото се може по-бързо.