Ли Бардуго - Падение и подем

Значи, слава на светиите, за него Мал все още беше само следотърсач. Здравата ми ръка се мушна в ръкава, напипа огнивото.

— Няма да позволя да го използваш — казах. — Нито като средство за натиск, нито за друго.

— Твоите предани измират, а ти продължаваш да упорстваш.

Той ме дръпна да се изправя. Две от ничевие се спуснаха да ме закрепят на крака, но огнивото се изплъзна от ръката ми. Тъмнейший разтвори рязко полите на палтото ми, ръцете му се плъзнаха по тялото ми. Сърцето ми падна в петите, когато пръстите му напипаха едната торбичка с гърмящ прах. Той я измъкна от джоба, после бързо откри и втората. Въздъхна.

— Долавям намеренията ти така, както ти предусещаш моите, Алина. Безнадеждната ти решителност, куража ти на мъченица. Сега вече ги разпознавам безпогрешно.

Нишката. Идеята ми хрумна в същия този момент. Шансовете бяха незначителни, но трябваше да опитам.

Тъмнейший подхвърли торбичките с гърмящ прах на едно от ничевие и то полетя, описвайки дъга, преди да изчезне в мрака. Той продължи да ме наблюдава със студените си сиви очи, а шумът от битката постепенно глъхнеше, възпиран от кръжащите около нас воини сенки. Миг по-късно някъде отдалеч се разнесе гръмовно „бум!“.

Тъмнейший поклати глава.

— Изглежда, ще ми трябва цял един живот, докато те пречупя, Алина. Сега обаче смятам сериозно да се заема с това.

После се обърна. А аз нападнах. Макар и държана здраво от ничевие, все пак не бях напълно безпомощна. Извих китки. Виолетовата светлина на лумия се усука около мен. В същия момент дръпнах нишката между нас.

Главата на Тъмнейший се обърна рязко и аз, макар и вече невидима в хватката на ничевие, го гледах втренчено иззад мачтата. Пред него стоеше образ на момиче — здраво и невредимо. То вдигна ръце за удара Сеч. Тъмнейший реагира светкавично, без да се замисли. Всичко се случи за части от секундата, в краткия миг между инстинкта и трезвата мисъл, но и това стигаше. Воините сенки ме пуснаха и се втурнаха да го предпазят. Аз на свой ред се метнах към парапета, прехвърлих се през него и скочих от сала.

Стоварих се върху ранената си ръка и болката ме прониза цялата. Зад гърба ми се разнесе яростният рев на Тъмнейший. Знаех, че съм загубила контрол върху светлината и вече бях видима. Заповядах си да продължа да се движа, да се влача през пясъците, колкото може по-далеч от виолетовата светлина на лумия. Видях воините на слънцето и Гриша да се сражават около осветените салове. Харшо лежеше на земята. Руби кървеше.

Насилих се да се изправя на крака. Виеше ми се свят. Стиснах ранената си ръка и се гмурнах в мрака. Нито виждах, нито имах представа накъде да вървя. Продължих да навлизам все по-навътре в тъмата, опитвайки се да накарам мозъка си да проработи, за да измисли някакъв план. Знаех, че волкрите може да ми се нахвърлят всеки момент, но не можех да рискувам да призова светлината. „Мисли“ — заповядах си само с дъх. Но нищо не ми хрумваше. Гърмящия прах вече го нямаше. Не можех да призова удара Сеч. Ръкавът ми беше подгизнал от кръв и крачките ми постепенно се забавяха. Непременно трябваше да открия някой, който да излекува раната. Налагаше се незабавно да намеря ново решение. Нямаше как да избягам от Тъмнейший като първия път в Долината. Оттогава все бягах.

— Алина.

Рязко се извърнах. Гласът на Мал идваше от мрака. „Дано е слухова илюзия“ — помислих си. Но знаех, че завесата на Вихротворците отдавна се е вдигнала. Как е успял да ме открие? Глупав въпрос. Мал винаги можеше да ме намери.

Изохках, когато сграбчи ранената ми ръка. Въпреки болката и риска призовах слаб лъч светлина. Видях красивото му лице, набраздено от кръв и мръсотия. И ножа в ръката му. Разпознах острието. То беше на Тамар, гришанска направа. Дали му го беше дала точно заради този съдбоносен миг? Или пък той я беше помолил за него?

— Мал, недей. Още не е свършило…

— Напротив, Алина.

Опитах да се дръпна, но той хвана здраво китката ми и острата тръпка на могъща сила разтърси и двама ни, зовяща да прекрача през тези двери. С другата си ръка обви насила пръстите ми около дръжката на ножа. Светлината взе да трепка.

— Не!

— Недей да проваляш всичко точно сега, Алина.

— Моля те…

Над врявата на битката се откъсна агонизиращ вик. Май беше гласът на Зоя.

— Спаси ги, Алина. Не ме оставяй да живея с мисълта, че съм можел да предотвратя всичко това.

— Мал…

— Спаси ги. Само този път ми позволи да ти помогна. — Очите му се впиха в моите. — Сложи край на всичко.