Ли Бардуго - Падение и подем

Само на няколко крачки от мен мракът изригна в поток светлина. Щом очите ми свикнаха с яркото сияние, разпознах Владим, зяпнал смаяно светлината, която струеше от дланите му.

Огледах се и видях как из цялата долина един по един те се връщат към живота като звезди, появили се върху здрачаващото се небе: Солдат Сол и опричници, забравили за оръжията, стъписани, благоговеещи, ужасени и окъпани в светлина.

В съзнанието ми отново нахлуха думите на Тъмнейший, изречени на кораба, който пореше ледените води на Костницата: „Морозов е бил странен човек. Двамата с него малко си приличате — влече ви все към посредствеността и малодушието“.

Той е имал отказатся за жена.

Той едва не е загубил своето дете отказатся.

Той се е смятал за единак в целия свят, сам със своята сила.

Чак сега го разбрах. Едва сега виждах какво беше направил. Точно в това се състоеше дарът на трите обединени муски: хилядократно увеличена сила, която обаче не е притежание само на един човек. Колко нови Призоваващи се бяха родили в този момент? Докъде стигаше силата на Морозов?

Около мен разцъфваха каскади и арки от светлина; от това неестествено сияние никнеха ярки градини. Лъчите се срещаха и там, където се пресичаха, мракът се възпламеняваше.

С изчезването на Долината около нас взеха да се носят и писъците на волкрите. Това беше същинско чудо.

Но мен това не ме трогваше. Светците можеха да продължават да творят чудеса. Гриша можеха да продължават да живеят вечно и да раздават поучения. Мал обаче беше мъртъв.

— Как?! — Вдигнах очи. Тъмнейший стоеше зад нас, втрещен пред немислимата гледка на разпадащата се наоколо Долина. — Не може да бъде! Не и без жар-птица… — Той млъкна насред думата, когато погледът му спря върху тялото на Мал. Малко след това зърна кръвта по ръцете ми. — Не може да бъде — повтори.

Даже сега, когато познатият му свят се преобразяваше сред взрив от мълнии светлина, той не проумяваше истинското предназначение на Мал. И никога нямаше да го разбере.

— Що за сила е това? — продължаваше да настоява.

После закрачи горделиво към нас, докато мракът се утаяваше в дланите му, а творенията му кръжаха около него.

Близнаците измъкнаха оръжията си. Без дори да се замисля, вдигнах ръце, призовавайки светлината. Нищо не се случи.

Тъмнейший се облещи. Отпусна ръце. Валмата от мрак се стопиха във въздуха.

— Не — пророни озадачен, клатейки глава. — Не. Това не е… Какво си направила?!

— Хайде — наредих на близнаците.

— Алина…

— Върнете ми го обратно — повторих. Звучах като обезумяла. Знаех го. Те не притежаваха силата на Морозов. Затова пък Мал откриваше зайците и в най-дълбоките дупки. Можеше да посочи съвсем точно накъде е север, дори застанал с главата надолу. Той щеше да намери пътя обратно към мен.

Изправих се със залитане. Тъмнейший се втурна към мен. Ръцете му посегнаха към гърлото ми.

— Не! — прошепна той.

Едва тогава осъзнах, че нашийника го няма. Сведох поглед. Видях го да лежи разбит на парчета край тялото на Мал. Китката ми беше гола; гривната на оковите също се беше строшила.

— Това не е редно — пророни Тъмнейший и аз долових отчаяние в гласа му, новопоявила се и непозната дотогава мъчителна болка. Пръстите му леко се плъзнаха по шията ми, той взе лицето ми в шепи. Не почувствах предишния прилив на сигурност. Не усетих в мен да се надига вълна от светлина, готова да откликне на неговия повик. Сивите му очи потърсиха моите — объркани, едва ли не изплашени. — Ти трябваше да приличаш на мен. Писано беше… Сега си нищо.

Ръцете му паднаха като покосени. Видях как прозрението го озарява. Сега беше съвсем сам. Какъвто е бил винаги.

Забелязах пустотата да нахлува в очите му, усетих как зейналата празнина в него се разширява, превръщайки се в безкрайна пустош. Хладнокръвието му изневери, напусна го студената самоувереност. В яростта си нададе рев.

Разпери широко ръце, призовавайки тъмнината. Ничевие се разпиляха като ято птици, вдигнали се подплашени от стобора. Нахвърлиха се безогледно върху Солдат Сол и на опричниците, посичайки ги поред, душейки лъчите светлина, които струяха от телата им. Знаех, че болката на Тъмнейший няма дъно. Той щеше да продължи да пропада все по-надолу и по-надолу.

Милост. Дали някога съм проумявала какво е това. Наистина ли вярвах, че знам какво е да страдаш? Или да прощаваш? „Милост — помислих си. — За елена, за Тъмнейший, за всички нас.“

Все още бяхме свързани с невидимата нишка и той вероятно усещаше какво се каня да направя. Пръстите ми се извиха в ръкава на палтото, обвивайки острието на ножа с валма от сянка — същия нож, който вдигнах от пясъка още лепкав от кръвта на Мал. Единствената сила, която ми беше останала; единствената, която никога не е била истински моя. Отглас някакъв, посмешище, циркаджийски номер. „Това е нещо, което си взела от него.“