Ли Бардуго - Падение и подем

Вихротворците — Зоя, Надя и Адрик, — всичките до един живи и невредими като в началото на битката, издуха черните платна и ни преведоха през мъртвите пясъци толкова бързо, колкото им позволяваха силите.

Лежах край Мал. Той все още изпитваше непоносима болка и ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше отново на себе си. Толя продължаваше да се грижи за него, проверявайки периодично пулса и дишането му.

Някъде на палубата чух Николай да говори с пресипнал глас и наранено гърло — спомен от създанието на мрака, което доскоро населяваше тялото му. Исках да отида при него, да видя лицето му, да се уверя, че е добре. Сигурно имаше счупени кости след такова падане. Но аз също бях загубила много кръв и усетих, че се унасям. Изтощеното ми съзнание копнееше да изпадне в забвение. Когато очите ми взеха да се затварят, сграбчих ръката на Толя.

— Виж какво, аз тук умирам, ясно ли е? — Той се намръщи. Мислеше, че бълнувам, затова трябваше някак да го накарам да ме чуе. — Това е моето мъченичество, Толя. Умирам точно на това място, и то днес.

— Санкта Алина — произнесе тихо той, притискайки устни към ръката ми: изтънчен кавалерски жест, сякаш сме на бал. Отправих мислено молитва към всички праведни светии все пак да ме е разбрал.

В края на краищата приятелите ми се справиха доста добре с моята смърт и още по-добре с възкресението на Николай.

Върнаха ни обратно в „Томикяна“ и ни натикаха в хамбара, скрити зад пресите за ябълково вино, в случай че Солдат Сол се появят отнякъде. Изкъпаха Николай, подстригаха косата му и го натъпкаха с твърд хляб и прекалено сладък чай. Женя дори му намери униформа от Първа армия. Само часове по-късно той вече пътуваше към Крибирск, съпровождан от близнаците и в компанията на Надя и Зоя, натъкмени в сини кафтани, свалени от загинали Вихротворци.

Историята, която стъкмиха, беше съвсем простичка: Николай е бил пленник на Тъмнейший, проводен на екзекуция в Долината, където успял да избяга и с помощта на Призоваващата слънцето победил злодея. Малцина знаеха истината за случилото се. Битката се беше превърнала в безразборно клане, състояло се в почти непрогледен мрак, затова подозирах, че опричниците и Гриша, които бяха на страната на Тъмнейший, ще са твърде заети да си спасяват кожата и да молят царско опрощение, за да им остане време да оспорват тази версия на събитията. Историята си я биваше, при това имаше трагичен завършек: Призоваващата слънцето беше жертвала живота си, за да спаси Равка и нейния нов цар.

През повечето време след завръщането в „Томикяна“ всичко ми беше като в мъгла: ароматът на ябълки, пърхането на гълъбите под стрехите. Усилването и затихването на дишането на Мал край мен. По едно време Женя дойде да ни навести и аз помислих, че сънувам. Белезите още личаха по лицето й, но повечето черни бразди бяха изчезнали.

— И с рамото ти е така — каза с усмивка тя. — Пак изглежда зле, но не толкова страховито като преди.

— Ами окото ти? — попитах.

— Изгубено е завинаги, но пък аз вече си харесвам превръзката. Мисля, че определено ми придава шикозен вид.

Сигурно съм се унесла, защото следващото нещо, което си спомням, беше Миша, застанал пред мен с брашнени ръце.

— Какво печеш? — попитах завалено.

— Джинджифилов сладкиш.

— А не ябълков?

— До гуша ми дойде от тия ябълки. Искаш ли да разбиеш глазурата?

Спомням си, че кимнах, после пак съм се унесла.

Едва късно вечерта Зоя и Тамар дойдоха да ни навестят с последни новини от Крибирск. Изглежда, мощта на муските се беше усетила чак на сухите докове. Вълната повалила Гриша и докерите на земята, а когато от всеки отказатся наоколо започнала да струи светлина, настанал същински хаос.

Когато Долината взела да се разпада, те дори дръзнали да навлязат в пределите й, за да ускорят нейното унищожение. Някои нарамили пушки, за да направят хайка за волкри, да ги обкръжат в малкото останали тъмни ъгли на Долината и там да ги избият. Говорело се, че някои от чудовищата успели да избягат, дръзвайки да се покажат на светло, за да търсят други мрачни убежища. Сега — благодарение на докерите, Солдат Сол и опричниците, които не бяха избягали — от Долината били останали само няколко парцаливи кълбета мрак, които се носели над земята като изгубени от стадото си овце.

Когато слуховете за смъртта на Тъмнейший стигнали Крибирск, в гарнизона настанал хаос. Точно тогава триумфално се появил Николай Ланцов и се настанил в царските покои. Привикал главнокомандващите на Първа армия и водачите на Гриша и просто започнал да раздава заповеди. Мобилизирал всички оцелели части на армията, за да защити границите, разпратил вестоносци по крайбрежието да съберат флотата на Щормхунд и явно се справил с всичко това без миг сън и с две счупени ребра. Едва ли някой друг би имал такава издръжливост или пък самообладание — да не говорим за по-малкия царски син, набеден за незаконороден. Николай обаче се беше готвил за това цял живот и аз със сигурност знаех, че има таланта да постига невъзможното.