Ли Бардуго - Падение и подем

Мал взе ръката ми, сви пръстите ми в шепа и ги притисна към гърдите си.

— Мислиш ли, че можеш пак да си щастлива? — попита. — Редом с един изчерпан следотърсач?

Усмихнах се на думите му. Напереният Мал: неустоим, дързък и опасен. Мигар долавях съмнение в гласа му? Целунах го веднъж нежно.

— Стига ти да си щастлив с някой, който ти е забил нож в гърдите.

— Ще се постарая. Нали ти казах, че съм свикнал да понасям лошите ти настроения.

Нито знаех какво следва от тук нататък, нито какво се очаква от мен. Нямах нищо, дори взетите назаем дрехи на гърба ми не бяха мои. И въпреки това, докато лежах върху палубата, не усещах страх. След всичко преживяно в мен не беше останала и капка страх — тъга, благодарност, може би надежда, но страхът беше погълнат от болката и съмненията. Светицата вече я нямаше. Призоваващата слънцето — също. Сега отново бях едно обикновено момиче, но то не дължеше никому нито силната си вяра, нито късмета, нито великата си съдба. По рождение бях надарена единствено със силата, всичко останало си извоювах сама.

— Мал, трябва да бъдеш предпазлив. Историята за муските може да се разчуе. И хората ще си мислят, че все още притежаваш сила.

Той поклати глава.

— Малян Оретцев загина заедно с теб — каза и думите му до такава степен бяха ехо на моите мисли, че чак косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. — С този живот е свършено. Дано в следващия съм малко по-разумен.

Изсумтях.

— Ще видим. Нали ти е ясно, че трябва да си изберем нови имена?

— Миша вече прави списък с предложения.

— Вси светии!

— Няма какво да се оплакваш. По всичко личи, че аз ще съм Дмитрий Думкин.

— Отива ти.

— Трябва да те предупредя, че си водя списък за всички твои обиди и щом оздравея, ще ти го върна тъпкано.

— По-полека със заплахите, Думкин. Току-виж съм решила да разкажа на Аппарат всичко за твоето чудотворно изцеление и той и теб ще превърне на светец.

— Може и да опита — отвърна Мал. — Но аз нямам намерение да си губя времето в гонене на светостта.

— Така ли?

— Така — отвърна, като ме придърпа по-плътно към себе си. — През останалата част от живота си ще се опитам да заслужа и да намеря път към сърцето на едно-единствено момиче с бяла коса. Тя е цялата в бодли като същински таралеж и има лошия навик понякога да слага гъши курешки в обувките ми или да ме убива.

— Задачата ти изглежда доста трудна — едва успях да изрека, защото устните му се притиснаха в моите.

— Затова пък тя го заслужава. А един ден току-виж ми позволила да я отведа в параклиса.

Потреперих.

— Не понасям параклиси.

— Казах на Ана Куя, че ще се оженя за теб.

Разсмях се.

— Нима още помниш?

— Алина — каза той, целувайки белега върху дланта ми, — аз всичко помня.

Време беше да напуснем „Томикяна“. Имахме на разположение само една нощ, за да позакрепнем — мълвата за унищожаването на Долината бързо се разпространяваше и скоро собствениците на изоставените стопанства щяха да се завърнат. Макар вече да не бях Призоваващата слънцето, трябваше да свърша още нещо, преди да погреба завинаги Санкта Алина.

Женя ни донесе чисти дрехи. Мал изкуцука зад една преса за ябълково вино да се преоблече, докато тя ми помагаше да навлека простата риза и сарафана към нея. Това бяха селски дрехи, даже не военна униформа.

Навремето, докато още бяхме в Малкия дворец, Женя вплете веднъж злато в косите ми, но сега се налагаха много по-решителни промени. Този път тя донесе купичка къна и китка ярки лъскави петльови пера, за да промени временно цвета на бялата ми коса, която ме издаваше. Накрая омота и кърпа около главата ми за по-сигурно.

Мал се появи отново, натъкмен с дълга риза, панталони и проста връхна дреха. Носеше черна вълнена шапка с тясна периферия. Женя сбърчи нос.

— Приличаш на селянин.

— Случвало се е да изглеждам и по-зле. — Той се взря в мен. — Косата ти червена ли е?

— Само временно.

— Тя и сега вече избелява — вметна Женя и плавно се изнесе от хамбара. Без нейна помощ цветът щеше да се изгуби до няколко дни.

Женя и Давид щяха да пътуват поотделно, за да се срещнат с останалите Гриша, събрани във военния гарнизон на Крибирск. Предложиха да вземат Миша със себе си, но той предпочете да остане с мен и Мал. Твърдеше, че ние двамата имаме по-голяма нужда от закрила. Погрижихме се неговият отличителен знак с изгряващото слънце да бъде скрит на сигурно място, а джобовете му да са натъпкани с твърдо сирене за Онкет. После тримата нагазихме в сивите пясъци, които доскоро бяха в пределите на Долината.