Ли Бардуго - Падение и подем

— Флотата ми е непокътната, да благодарим на светиите и на Привет — отвърна той, имайки предвид офицера, под чието командване остави всичко, когато се отказа от прикритието си като Щормхунд. — Тя би трябвало поне за известно време да неутрализира Фйерда, а в пристанището вече чакат товарни кораби, пълни с оръжие. Пратих съобщение до всички действащи военни гранични постове. Ще направим каквото е по силите ни да защитим границите. Утре поемам към Ос Олта и вече разпратих емисари, които да опитат отново да съберат доброволческите отряди под царските знамена. — Той леко се засмя. — Под моите знамена.

Усмихнах се.

— Представи си само какво кланяне и пълзене по корем ще настане сред поданиците и придворните ти.

— Всички ще приветстват царя пират.

— Капер.

— Какво го увъртаме, „незаконороденият цар“ си е най̀ на място.

— Всъщност те вече те наричат Корол резни — казах. Чула бях хората из улиците на Крибирск да си го шепнат: Белязания цар.

Той ме изгледа остро.

— Смяташ ли, че знаят?

— Съмнявам се. Но ти и без това си свикнал със слуховете по твой адрес, Николай. А от това може да излезе нещо добро.

Той изви вежда.

— Ясно ми е, че ти харесва да си обичан — казах, — но малко страхопочитание също няма да навреди.

— Тъмнейший ли те научи на това?

— И ти също. Спомням си една конкретна история за пръстите на фйердански капитан и неговото гладно куче.

— Следващия път, когато слушаш внимателно, ме предупреди да си меря приказките.

— Ти го каза.

Бегла усмивка разтегли устните му. После той свъси вежди.

— Трябва да те предупредя: Аппарат пристига тази вечер.

Изправих гръб на стола.

— Ще опростиш ли попа?

— Налага се. Имам нужда от подкрепа.

— Ще му предложиш ли място в двора?

— Преговаряме — горчиво отвърна той.

Можех да му разкажа всичко, което знам за Аппарат, но подозирах, че от най-голяма полза ще му е да научи местоположението на Бялата катедрала. Доскоро Мал беше единственият, който би могъл да ни отведе там, но се съмнявах, че вече е възможно.

Николай взе да върти ненужно бутилката квас в ръце.

— Още не е прекалено късно — каза. — Можеш да останеш. Можеш да се върнеш с мен във Великия дворец.

— И после какво?

— Ще преподаваш, ще ми помогнеш да възстановя Втора армия, ще мързелуваш край езерото.

Значи за това е намеквал Толя. Надявал се е да се върна в Ос Олта. Само мисълта за това ми причиняваше болка.

Поклатих глава.

— Аз не съм Гриша. И определено не съм от знатно потекло. Не ми е мястото в двора.

— Може да останеш с мен — тихо проговори той. После пак завъртя бутилката. — Все още имам нужда от царица.

Надигнах се от стола, бутнах краката му в ботуши от табуретката и се настаних върху нея, за да мога да го гледам право в очите.

— Аз вече не съм Призоваващата слънцето, Николай. Дори не съм Алина Старков. И не искам да се връщам в двора.

— Но ти ги разбираш тия… работи. — Той потупа гърдите си.

Така беше. Мерзост. Мрак. Може да ги мразиш и в същото време да жадуваш за тях.

— Аз ще съм ти само пречка. Сега силата трябва да е твой съюзник — напомних му.

— Наистина обичам да ме цитираш. — Той въздъхна. — Само да не бях такъв проклет умник.

Пъхнах ръка в джоба си и поставих смарагда на Ланцови върху коляното на Николай. Женя ми го беше върнала в „Томикяна“.

Той го взе, повъртя го в ръце. Камъкът заискри в зелено на светлината на огъня.

— Значи, ще си избереш някоя шуанска принцеса? Или апетитно закръглена хубавелка от Фйерда? Богата наследница от Керч? — Той ми протегна пръстена. — Задръж го.

Вперих поглед в него.

— Колко квас изпи?

— Нито капка. Задръж го. Моля те.

— Не мога, Николай.

— Дължа ти го, Алина. Равка ти го дължи. Това и още много. Извърши добри дела с негова помощ, купи си оперен театър или просто го вади понякога и го гледай с копнеж, докато си мислиш за красивия принц, който можеше да бъде твой. За твое сведение предпочитам последния вариант, най-добре съпроводен с порой от сълзи и рецитиране на слаба поезия.

Разсмях се.

Той взе ръката ми и мушна пръстена в нея.

— Вземи го и постави началото на нещо ново.

Затъркалях пръстена върху дланта си.

— Ще си помисля.

Той завъртя очи.

— Какво е това упорито нежелание да произнесеш простичката дума „да“?

Усетих как сълзите напират и трябваше да примигна, за да не им позволя да рукнат.

— Благодаря ти.

Той се облегна назад.

— Двамата с теб бяхме приятели, не просто съюзници, нали?