Очите на Николай бегло срещнаха моите през множеството. После той даде знак. Аппарат простря ръце. Огнетворците удариха кремъчните огнива. Пламъците изригнаха в ярки дъги, закръжиха и се загмуркаха из брезовите клони като стрелкащи се птички, облизваха сухите стволове, докато те не започнаха да тлеят и не се дадоха на огъня.
Огънят се развилня, а пламъците блещукаха като потрепващи листа на величествено златно дърво. Около мен стоновете и риданията на тълпата се усилиха.
„Санкта — викаха те. — Санкта Алина.“
Димът подлюти очите ми. Мирисът му беше задушаващо сладникав.
Санкта Алина.
Никой не знаеше истинското му име, за да го прокълне или прослави, затова го промълвих едва чуто:
— Александър — прошепнах. Име на момче, от което се бе отказал. Почти забравено.
Параклисът се намираше по крайбрежието на Западна Равка, южно от Ос Кърво, на брега на Истинското море. Тихо и уединено място, а вълните стигаха току до вратата. Белосаните стени бяха инкрустирани с морски раковини, а куполът над олтара приличаше не толкова на небе, колкото на синя морска бездна.
Нямаше нито пищна сватба, нито предбрачен договор, нито плащане на символичен откуп за булката. Момчето и момичето нямаха семейства, които да се суетят около тях, да ги преведат тържествено през близкото градче и да организират пир в тяхна чест. Булката не носеше кокошник, нито златна премяна. Единствените им свидетели бяха една оранжева котка, дето се провираше между църковните пейки, и едно дете, също останало без майка, което носеше дървен меч. Наложи се да се покачи върху стол, за да държи дърворезбованите корони над главите на младоженците, докато ги благославяха.
Имената, с които се представяха, бяха фалшиви, но клетвите им — съвсем искрени и истински.
Войни продължаваха да се водят, както продължаваше да има и сираци, но постройката, която беше издигната върху пепелищата на Керамзин, съвсем не приличаше на предишната. Това вече не беше имението на стария княз, отрупано с неща, които не бива да се пипат. Това беше истински детски дом. Пианото в музикалната стая беше без калъф. Вратата на килера с хранителни провизии никога не се заключваше. Лампите в спалните непрекъснато горяха, за да прогонят мрака.
Персоналът не одобряваше това.
Питомците растяха твърде живи и весели. Прекалено много пари се харчеха за захар за чая, за въглища през зимата и за книги, в които нямаше нищо друго, освен вълшебни приказки. И защо на всяко дете трябваше да му се купува нов чифт кънки?
Млади. Богати. И най-вероятно луди. Това се шепнеше за семейната двойка, която държеше сиропиталището. Но пък плащаха добре, а момчето беше толкова очарователно, че трудно можеше да се нарече лудо даже когато отказа да нашиба с пръчка един пакостник, който нацапа с кал целия етаж.
Говореше се, че момчето е далечен родственик на княза и макар обноските му на масата да бяха точно толкова изискани, колкото се полага, то все пак имаше излъчването на войник. Учеше възпитаниците на сиропиталището как да ловуват и да залагат капани, както и на новите земеделски техники, така поощрявани от царя на Равка. Самият княз се беше преселил в зимния си дворец в Ос Олта. Последните няколко години от войната му се бяха отразили зле.
Момичето беше различно — дребно и странно, с бяла коса, която носеше свободно пусната по гърба като неомъжена девойка, без да дава ухо на неодобрителните цъкания и да обръща внимание на обвинителните погледи на учителите и персонала. Разказваше на питомците странни истории за летящи кораби и подземни замъци, за чудовища, които се хранят със земя, и птици с огнени криле. Често минаваше босонога по коридорите, а миризмата на прясна боя около нея никога не се разсейваше, защото все беше заета с едно или друго ново начинание: рисуваше карта върху стената на една от класните стаи или изографисваше с ириси тавана на момичешката спалня.
— Не е кой знае какъв художник — сумтеше един от преподавателите.
— Но пък определено притежава въображение — отвръщаше друг, оглеждайки с присвити очи белия дракон, който се виеше около колонадата на стълбището.
Възпитаниците бяха обучавани на математика и география, природни науки и изкуство. Канеха занаятчии от съседните градчета и селца, за да си избират чираци сред децата. Новият цар се надяваше до няколко години да премахне военната повинност и ако това станеше, всеки в Равка щеше да има нужда от някакъв занаят. Когато екзаминаторите проверяваха дали сираците владеят силата на Гриша, децата имаха избор или да заминат за Малкия дворец, или да останат. Винаги бяха приемани с отворени обятия в Керамзин. А вечер им бяха казали да споменават младия цар в молитвите си — да се молят за Корол Резни, който ще укрепи Равка.
Читать дальше