Ли Бардуго - Падение и подем

Даже момчето и момичето да не бяха от благородно потекло, те определено имаха приятели сред най-висшестоящите. Често за тях пристигаха подаръци, понякога с царския печат: комплект атласи за библиотеката, здрави вълнени одеяла, нова шейна и чифт бели коне, за да я теглят. Веднъж пристигна някакъв човек с цяла флота от миниатюрни корабчета, които децата тутакси пуснаха в потока за малка регата. Преподавателите отчетоха, че новодошлият е млад и красив, със златна коса и лешникови очи, но определено е странен. Той се застоя до късно на трапезата за вечеря, но така и не свали ръкавиците си.

Всяка зима, точно за празника на Свети Николай, по отрупания със сняг път пристигаше тройка и от нея слизаха трима Гриша, облечени в кожи и дебели вълнени кафтани — червен, пурпурен и син, — а тежката им шейна се огъваше от подаръци: смокини и праскови, накиснати в мед; купища захаросани бадеми; обточени със самур ръкавици и ботуши от нежна като коприна кожа. Оставаха до късно, дълго след като децата си бяха легнали, приказваха си и се смееха, разказваха истории, ядяха пияни вишни и препичаха агнешки наденички на огъня.

Първата зима, когато дойде време приятелите й да си тръгват, момичето излезе на снега да се сбогува с тях, а една поразително красива жена Вихротворец с гарванова коса й подаде последния подарък.

— Син кафтан — отбеляза преподавателката по математика, клатейки глава. — Какво ли ще прави с него?

— Може би е познавала загиналия Гриша, на когото е бил кафтанът — отвърна готвачът, забелязал сълзите, напълнили очите на момичето. Те не видяха бележката към подаръка, която гласеше: „Ти винаги ще бъдеш една от нас“.

И момчето, и момичето знаеха що е загуба и скръбта винаги ги съпровождаше. Понякога той я намираше да стои край прозореца, докато пръстите й си играеха със слънчевите лъчи, които струяха през стъклото; или пък да седи на парадното стълбище на сиропиталището, вперила поглед в дънера на дъба край алеята за карети. Тогава отиваше при нея, вземаше я в прегръдките си и я водеше на брега на езерото в Тривка, където жужаха насекоми, а тревата беше висока и уханна — там старите рани можеха да бъдат забравени.

Тя също виждаше тъгата на момчето. Макар лесовете пак да бяха дружелюбни към него, той вече не беше част от тях — вградената в костите му връзка с природата беше разкъсана в мига, в който пожертва живота си заради нея.

Но ето че не минаваше час и преподавателите ги сварваха да се кикотят в сумрачния вестибюл или да се целуват на стълбището. Освен това повечето им дни бяха твърде заети с работа, за да остава място за скръб и жалейка. Имаше уроци за преподаване, храна за приготвяне, писма за писане. Паднеше ли нощта, момчето носеше на момичето чаша чай, парче лимонов кейк и ябълково цветче, плуващо в синя чашка. Целуваше я по гушката и й нашепваше в ухото нови имена: красавица, любима, лелеяна, сърце мое.

Животът им беше съвсем обикновен, пълен с обикновени неща — ако любовта изобщо може да се нарече така.

Преди няколко години предприех пътуване в мрака заедно с едно момиче, което дори още име си нямаше. Извадих късмет, че бях заобиколена от чудесни хора, които ме подкрепяха и ме поощряваха на всяка крачка от моя път.

Екип „Наука“

Любопитното за оня трик, с който Алина изкривява потока светлина около даден предмет, е, че е един от най-добре подплатените от научна гледна точка моменти в книгите. В реалния живот това се нарича технология на „шапката-невидимка“ (което ме прави щастлива на много нива). Пуснете термина в Гугъл и се пригответе да ви паднат шапките. Питър Бибринг ми предложи да го използвам, а „Томикяна“ е кръстена на неговата дъщеря Ирис Томико. Харпър Сейко, обещавам да използвам името ти в следващата си книга. Освен това искам да изкрещя на висок глас името на жената на Питър, Мишел Чиара, която е моя скъпа приятелка и чудесна писателка. Когато „Гриша“ беше продадена на Henry Holt, тъкмо в нейната кухня изтанцувах победоносния си танц. И това не е евфемизъм. Огромни благодарности на Джон Уилямс за искрицата, която доведе до акустичната завеса.

Екип „Слово“

Двете с Ноа Уийлър дълго се пазарихме около заглавията на трилогията, около връзките между книгите и често заговорничехме над чиния с кнедли. Благодаря ти, че превърна тежката работа в такова забавление. Огромни благодарности и на Джон Яжд, Жан Фейуел, Лора Годуин, Ангъс Килик, Елизабет Фидейн, Луси дел Приоре, Ейприл Уард, Рич Диас, Алисън Веръст, безмилостно търпеливата Моли Брюлет и прекрасните Ксения Уинъки и Кейтлин Суини, които направиха толкова много за популяризирането на трилогията онлайн. Дължа специални благодарности на Вероника Рот, Джон Пикасио, Майкъл Скот, Лорън Дестефано и Рик Риърдън, които бяха толкова добросърдечни към мен и тези книги.