Ли Бардуго - Падение и подем

— Не ставай магаре, Николай. Ние сме приятели. — Тупнах го здравата по коляното. — Сега ние двамата с теб ще уредим някои неща около Втора армия. А после ще идем да гледаме как горя на кладата.

На връщане към сухите докове се измъкнах, за да открия Женя. Двамата с Давид бяха затворени в шатрата на Фабрикаторите в източния край на лагера. Когато й връчих запечатаното с червен восък и двуглавия орел на Равка писмо, тя не побърза да го отвори, а го задържа боязливо, сякаш досегът с тежкия плик беше крайно опасен.

После прокара палец върху восъчния печат, а пръстите й леко се разтрепериха.

— Дали това е…

— Помилване.

Тя разчупи печата и притисна листа до гърдите си.

Давид изобщо не вдигна поглед от своята работа.

— В затвор ли ни пращат? — попита.

— Още не — отвърна тя. После отри сълзите си. — Благодаря ти. — Но веднага след това се намръщи, защото й подадох второто писмо. — Това какво е?

— Предложение за работа. — Наложи се доста да го убеждавам, но най-накрая Николай разбра, че идеята ми е разумна. Прокашлях се. — Равка все още се нуждае от своите Гриша, а те все още имат нужда от сигурно убежище на този свят. Искам ти да предвождаш Втора армия заедно с Давид. И Зоя.

— Зоя?! Наказваш ли ме?

— Тя е силна и според мен има заложби да стане добър лидер. Или пък да превърне живота ти в кошмар. А най-вероятно и двете.

— Защо точно ние? Тъмнейший…

— Тъмнейший вече го няма, както и Призоваващата слънцето. Сега Гриша могат да вземат съдбата си в свои ръце, а аз искам всички ордени да са представени: Етералки, Материалки и Корпоралки.

— Аз всъщност не съм Корпоралки, Алина.

— Когато ти беше дадено да избираш, ти предпочете червеното. Пък и смятам, че това разделение няма да е толкова важно, когато Гриша сами се управляват. Всички вие сте силни. Всички знаете какво е да си изкушен от мощта, от властта или познанието. Освен това всички сте герои.

— Те ще последват Зоя, може би Давид…

— Ъ? — обади се разсеяно той.

— Нищо. Ще ти се наложи да присъстваш на много съвещания.

— Мразя съвещанията — изръмжа той.

— Но изобщо не съм сигурна, че ще тръгнат след мен, Алина — продължи тя.

— Ще ги накараш да те последват. — Докоснах рамото й. — Смела и несъкрушима.

По лицето й бавно се разля усмивка. После ми смигна.

— И прекрасна.

Ухилих се.

— Значи приемаш?

— Приемам.

Прегърнах я силно. Тя се разсмя, после подръпна кичура, който се беше изплъзнал от забрадката ми.

— Вече губи цвят — каза. — Дали да не те поосвежим малко?

— Утре.

— Утре тогава — съгласи се тя.

Прегърнах я още веднъж, после се измъкнах навън в догарящата светлина на деня.

Криволичейки, се измъкнах от лагера, следвайки множеството, което се точеше покрай сухите докове чак до пясъците, които доскоро бяха Безморие. Слънцето почти се беше скрило и падаше здрач, но кладата нямаше как да остане незабелязана — огромна купчина брезови дървета, чиито клони се бяха сплели като бели ръце.

Тръпки ме побиха при вида на момичето, което лежеше на върха й. Косата й се беше разпиляла около главата като бял ореол. Облечена беше в синьо-златен кафтан, а на врата й личеше нашийника на Морозов — еленови рога, сребристосиви на фона на кожата. Каквото и изкуство да бяха приложили Фабрикаторите за сглобяването на отделните части, то оставаше невидимо за страничния наблюдател.

Погледът ми взе да блуждае по лицето й — по моето лице. Женя беше свършила невероятно работа. Овалът беше съвсем точен, както и наклонът на носа, ъгълът на челюстта. Татуировката на бузата й вече я нямаше. Почти нищо не бе останало от Руби, Солдат Сол, която можеше да доживее да стане Призоваваща слънцето, ако не беше загинала в Долината като обикновено момиче.

Отначало не се съгласих да използваме нейното тяло вместо мен, притеснена, че семейството й няма да има какво да погребе. Толя беше този, който ме придума. „Тя имаше вяра, Алина. И дори ти да не я споделяш, позволи на нея този последен жест на преданост.“

До Руби лежеше Тъмнейший в черния си кафтан.

„Кой ли се е погрижил за него?“ — зачудих се, усещайки как гърлото ми болезнено се свива. Кой така старателно беше сресал черната му коса над челото? Кой беше сключил изящните му пръсти на гърдите?

В тълпата се чуваха гласове, че Тъмнейший няма място до светицата на кладата. На мен обаче ми се виждаше справедливо, а и нали хората трябваше да станат свидетели на свършека на всичко това.

Оцелелите Солдат Сол се бяха струпали около кладата, голите им гърди и гърбове бяха белязани с татуировки. Владим също беше тук; грубите ръбове на дамгата му се открояваха на светлината на пламъците. Наоколо хората ридаеха. Николай стоеше съвсем накрая, безупречен в униформата си на Първа армия; Аппарат беше застанал редом с него. Загърнах се още по-плътно в шала си.