Ли Бардуго - Падение и подем

Хватката му стана още по-здрава. „Нашата история няма да има край.“

Така и не разбрах дали алчност, или безкористност ме водеха в този миг. Ръката му ме направляваше, когато вдигнах ножа и го забих в гърдите му.

Инерцията ме тласна напред, залитнах. После се дръпнах, ножът падна от вкопчените ни ръце, кръвта бликна от раната, но той продължаваше да стиска китката ми.

— Мал — изхлипах.

Той се закашля и от устните му рукна кръв. Политна напред. Едва не паднах възнак, когато го притиснах към себе си. Той продължаваше да стиска китката ми така здраво, сякаш искаше да смаже костите ми. Изохка, задавено изгъргори. Тялото му се отпусна върху мен с цялата си тежест, повличайки ме надолу, но пръстите му все още бяха сключени около моята китка, сякаш мереше пулса ми.

Усетих точно в кой момент издъхна.

За миг останах смълчана, без да дишам, после всичко избухна в бял пожар. Грохот изпълни ушите ми, лавина от звук, която разтърси пясъците и накара въздуха да потрепери.

Изкрещях, когато силата нахлу в мен; имах чувството, че горя на клада, че нещо отвътре ме поглъща. Вече бях жива звезда. Аз бях огънят. Аз бях новороденото слънце, призвано да разтърси селенията и да погълне земята.

„Аз съм разрухата.“

Светът потрепери, разтвори се, продъни се върху самия себе си.

После силата се оттегли.

Очите ми се отвориха. Обгръщаше ме непрогледен мрак. Ушите ми звънтяха.

Озовах се паднала на колене. Пръстите ми откриха пипнешком тялото на Мал, просмуканите с кръв гънки на ризата му.

Протегнах ръце, призовавайки светлината. Нищо не се случи. Опитах отново, търсейки силата, но насреща ми имаше единствено пустота. Чух писък над мен. Волкрите стесняваха кръга си. Виждах изригванията от пламъците на Огнетворците; смътните очертания на войниците, вкопчени в схватка във виолетовото сияние на саловете. Отнякъде Толя и Тамар ме викаха по име.

— Мал… — Гърлото ми беше жива рана. Не познах гласа си.

Призовавах отчаяно светлината, както навремето в търбуха на Бялата катедрала, търсейки дори някой мимолетен лъч. Но този път беше различно. Вътре в мен зееше някаква рана — усещах празнина там, където доскоро имаше нещо неделимо и истинско. Не бях просто съкрушена. Бях опустошена.

Вкопчих пръсти в ризата на Мал.

— Помогни ми — изохках.

„Кое е безкрайно? Вселената и човешката алчност.“

Що за урок беше това? Що за извратена шега?! Когато Тъмнейший се е заиграл със силата в самото сърце на сътворението, отплатата за дързостта му е била Долината: място, където неговата мощ беше безсилна; нечестивост, която държеше него и страната му в подчинение вече стотици години. И моето наказание ли щеше да е такова? Дали Морозов наистина е бил безумец, или просто неудачник?

— Помощ! — изпищях.

Толя и Тамар се завтекоха тичешком, Зоя се тътреше подир тях; всички бяха озарени от светлината на лумия. Толя куцукаше. Половината лице на Зоя беше обгорено. Тамар буквално се давеше в собствената си кръв от раните на ничевие. Заковаха се на място, когато разпознаха тялото на Мал.

— Върнете ми го! — изкрещях.

Толя и Тамар паднаха ничком край него, но аз забелязах погледите, които си размениха.

— Алина… — подхвана Тамар.

— Моля ви — хълцах, — върнете ми го.

Тамар отвори устата на Мал, опитвайки да вкара въздух в дробовете му. Толя постави ръка върху гърдите, притискайки раната, докато се опитваше да възстанови биенето на сърцето му.

— Трябва ми повече светлина — каза той.

От гърлото ми се изтръгна задавен кикот. Протегнах ръце, умолявайки светлината и всички светци, живели някога. Никаква полза. Жестът ми беше напразен. Безсмислена пантомима. Оттатък нямаше нищо.

— Нищо не разбирам — проплаках и притиснах лице в Мал. Кожата му вече започваше да изстива.

Багра ме беше предупредила: „Може и да не оцелееш след жертвата, която мерзост поиска от теб“. Но тогава какъв беше смисълът от това жертвоприношение? Мигар сме живели само за да се превърне нашият живот в поука за цената на алчността? Това ли беше истината, която се криеше зад лудостта на Морозов: някакъв вид жестока математика, която взима нашата любов и онова, което сме загубили, и ги приравнява към нищото?

Това беше вече прекалено. Омразата, болката и скръбта взеха превес над мен. Ако силата ми можеше да се възвърне само за миг, щях да изпепеля целия свят.

Тогава го видях — някакво сияние в далечината, ярко острие, което разцепваше мрака.

Още преди да проумея какво става, се появи още нещо — ярка точка, която се превърна в широко разтворено ветрило от лъчи, струящи неудържимо отгоре.