Ли Бардуго - Престол и щурм

— Така издаваш къде сме и това може да ни изяде главите — предупреди ме Тамар.

Изгасих светлината. Миг по-късно дочух шум от боричкане, едно силно „ооох“, а после — тишина.

— Тамар?

Ослушах се с надеждата да чуя как Мал приближава.

Сърцето ми заблъска, вдигнах ръце. Не ме беше грижа дали ще се издам, нямаше повече да стоя в тъмното. После чух как изскърца врата, някакви силни ръце ме сграбчиха и ме повлякоха напряко през живия плет.

Призованата от мен светлина лумна като огнена факла. Намирах се в покрит с каменни плочи двор до парка, ограден от всички страни с жив плет от тисови храсти. И не бях сама.

Подуших го още преди да съм го видяла — прясно разровена пръст, тамян и плесен. Миризма на гроб. Вдигнах ръце, щом Аппарат пристъпи напред от сенките. Свещеникът си беше същият, какъвто го помнех — с остра черна брада и неумолим поглед. Все още носеше кафявото расо на духовник, но двуглавият орел вече не беше на гърдите му. На негово място сега имаше избродирано със златна сърма лъчисто слънце.

— Нито крачка повече! — предупредих го.

Той ниско се поклони.

— Алина Старков, Царевна Слънце, не ти мисля злото.

— Къде е Тамар? Само да сте посмели да й направите нещо…

— Твоята охранителка ще остане невредима, но те моля да ме изслушаш.

— Какво искаш? И откъде знаеше, че ще съм тук?

— Верните нам са навсякъде, Царевна Слънце.

— Не ме наричай така!

— Твоята свещена армия се увеличава с всеки изминал ден, привлечена от благодатта на светлината ти. Сега всички чакат само теб, за да ги поведеш.

— Моята армия ли?! — присмях се. — Видях пилигримите пред градските стени — бедни, немощни, гладни, всичките копнеещи за оскъдната надежда, с която ги храниш.

— Говоря за други. Воини.

— Значи още заблудени, които ме мислят за светица заради твоите лъжи!

— Това не е лъжа, Алина Старков. Ти си Дъщерята на Керамзин.

Преродената от Долината.

— Аз не съм умирала! — изфучах бясно. — Оцелях, само защото успях да се измъкна на Тъмнейший, но заради това трябваше да избия всички на сала — и солдати, и Гриша. Ти това разказваш ли го на последователите си?

— Твоят народ страда. Само ти можеш да призовеш зората на нова ера — ера, осветена от светия огън.

Очите му гледаха диво, толкова черни, че не виждах зениците. Питах се дали тази лудост е неподправена, или добре замислен ход.

— И кой точно ще управлява през тая нова ера?

— Ти, разбира се. Царевна Слънце. Санкта Алина.

— А ти — от дясната ми страна! Прочетох книжката, която ми даде. Нито един светец не е живял дълго.

— Ела с мен, Алина Старков.

— Никъде няма да ида с теб.

— Още не си достатъчно силна, за да се възправиш срещу Тъмнейший. Но аз мога да променя това.

Окаменях.

— Кажи какво знаеш.

— Ела с мен и всичко ще ти разкрия.

Пристъпих към него, смаяна от копнежа и яростта, които пулсираха в мен.

— Къде е жар-птицата?

Очаквах да се смути, да се направи на несведущ, но не. Той се усмихна с черните си венци и кривите зъби.

— Казвай, свещенико — заповядах, — или още сега ще те разпоря! Нека тогава твоите последователи четат молитви частите ти да се съберат отново.

Внезапно усетих, че наистина съм готова да го направя.

За първи път свещеникът ми се видя притеснен. Много добре. Той си е виновен, ако е очаквал някоя послушна светица!

Аппарат протегна помирително ръце.

— Не мога да знам — отвърна. — Кълна се. Но когато Тъмнейший напускаше Малкия дворец, той не очакваше това да е за последно. Остави след себе си много ценни вещи. Вещи, които всички вярват, че са отдавна унищожени.

Разтърси ме нов порив на алчен копнеж.

— Дневниците на Морозов ли? В теб ли са?

— Ела с мен, Алина Старков. Има много дълбоко заровени тайни.

Възможно ли беше да казва истината? Или просто щеше да ме предаде на Тъмнейший?

— Алина! — Гласът на Мал долетя някъде оттатък живия плет.

— Тук съм! — провикнах се.

Той се втурна в двора с изваден револвер. Тамар го следваше по петите. Едната от брадвичките липсваше, а по предницата на наметката й се виждаха кървави петна. Аппарат се превърна във вихрушка от развени дрехи и се стопи сред живия плет.

— Чакай! — извиках и се завтекох подире му.

Тамар се стрелна покрай мен с бесен рев и се хвърли в храстите да го преследва.

— Искам го жив! — изкрещях на гърба й, малко преди да изчезне.

— Добре ли си? — задъхано попита Мал, когато се изравни с мен.

Сграбчих го за ръкава.

— Мал, мисля, че дневниците на Морозов са в него.