Ли Бардуго - Престол и щурм

Мал успя да наеме карета за вечерта и ние се натъпкахме в тясната кола заедно с намусената Тамар. Двамата с Толя дълго и шумно протестираха срещу идеята за приема, но аз дадох да се разбере, че нямам намерение да отстъпвам. Освен това ги накарах да се закълнат, че дума няма да обелят за малкото ми среднощно бягство извън стените на двореца — не исках слухът да стигне до Николай.

И тримата бяхме облечени като гадатели от Сули: яркооранжеви копринени наметки и маски като муцуна на чакал, лакирани в червено. Толя си остана в двореца — дори да се покриеше от глава до пети, гигантският му ръст пак щеше да привлича нежелано внимание.

Мал стисна ръката ми и аз усетих как от вълнение ми се завива свят.

Пелерината ме запарваше, а под маската лицето ми вече започваше да ме сърби. Аз обаче не обръщах внимание на тези дребни неудобства. Имах чувството, че сме пак в Керамзин и с риск да заиграе пръчката на Ана Куя, се измъкваме от скучните си задължения, за да отидем на нашата полянка.

Щяхме да се проснем в прохладната трева, да слушаме жуженето на насекомите и да се взираме в облаците, които непрекъснато менят формата си. Блаженото спокойствие на ония дни сега ми се виждаше така непостижимо.

Улицата към дома на туршиения цар беше задръстена от карети и каляски. Свърнахме в малката пряка покрай метоха, за да се смесим с останалите наети за вечерта актьори и музиканти при входа за прислугата. На слизане от каретата Тамар плътно се загърна в наметката си. Двамата с Мал носеха револвери, а бях сигурна, че и двете брадвички са затъкнати в колана й под оранжевата коприна.

— Ами ако някой наистина поиска да му предскажа бъдещето? — попитах, затягайки шнура на маската си под ниско нахлупената качулка.

— Тогава просто му наговори обичайните глупости — отвърна Мал. — Красиви жени, неочаквано богатство, да внимава с числото осем.

Входът за прислугата водеше към задимената кухня и работните помещения. Щом влязохме вътре, някакъв мъж, натъкмен очевидно с ливрея на дома Грицки, стисна ръката ми.

— Какви ги вършите тук? — разтърси ме той.

Видах как Тамар посегна към колана си.

— Аз…

— Тримата вече трябваше да обикаляте сред гостите! — И той ни заблъска към парадните стаи в къщата. — Не се задържайте много дълго с някой от тях.

И само да съм ви видял да пиете!

Кимнах, опитвайки се да успокоя разтуптяното си сърце. Тримата забързахме към балната зала. По всичко личеше, че туршиеният цар не беше пестил средства. Домът беше декориран така, че да заприлича на най-западналия катунарски стан в Сули. От тавана висяха хиляди фенери с форма на звезди. Покрай стените на залата бяха наредени покрити с коприна каруци и образуваха бляскав караван; имитации на лагерни огньове озаряваха помещението с разноцветните си пламъци. Вратите към терасата бяха широко отворени и нощният въздух вибрираше от подрънкването на кастанети и риданието на цигулки.

В тълпата зърнах истински гадатели от Сули и си дадох сметка що за зловеща картинка сме с тия маски на чакали. На гостите обаче това, изглежда, не им правеше впечатление. Повечето от тях, вече здравата наквасени, се смееха, надвикваха се на весели групички, или зяпаха захласнати акробатите, които правеха сложни фигури на копринените люлки над главите ни. Други се люлееха на столовете си, докато им гледаха на кафе в златни чашки. Трети пък още се хранеха около дългата маса на терасата, отрупана със смокини и купи със зърна от нар, като от време на време пляскаха в такт с музиката.

Мал отмъкна чаша квас за мен, после открихме една пейка в най-тъмния ъгъл на терасата, а Тамар застана на пост на почтително разстояние от нас.

Склоних глава на рамото на Мал; бях щастлива, че мога просто да поседя край него, заслушана в думкането и дрънченето на музикантите. Въздухът беше натежал от уханието на някакво нощно цвете, в което се прокрадваше и аромат на лимони. Вдишвах дълбоко и усещах как изтощението и страховете от последните седмици постепенно се отмиват от мен. Изух чехлите си и зарових стъпала в прохладния пясък на алеята.

Мал нахлупи ниско качулката, за да скрива по-добре лицето му, и вдигна маската. После се пресегна и направи същото с моята. Наклони се към мен. Муцуните на чакалите опряха носове.

Разсмях се.

— Ще имам грижата следващия път да не сме с тези костюми — промърмори той.

— Тогава с огромни шапки ли ще бъдем?

— Може просто да нахлупим по една кошница на главите си.