Ли Бардуго - Престол и щурм

— Той направи ли ти нещо?

— Все още мога да се справя с един стар свещеник — отсякох нетърпеливо. — Не чу ли какво ти казах?!

Той се дръпна назад.

— Много добре те чух. Но мислех, че те грози опасност.

— Няма такова нещо. Аз…

В този момент обаче Тамар се върна при нас, на лицето й беше изписано безсилие.

— Нищо не разбирам — каза, клатейки глава. — Уж беше тук, а в следващия миг се изпари.

— Вси светии! — изругах.

Тя оброни глава.

— Прости ми!

Никога не я бях виждала толкова отчаяна.

— Всичко е наред — отвърнах, но в главата ми беше същински хаос. Една част от мен напираше да се втурне по алеята и да закрещи подир Аппарат; да настоява той незабавно да се яви, да го преследва из улиците на града, докато го открие, а после да изтръгне истината от лъжовната му уста. Погледнах към плета от тисови храсти. Някъде далече зад мен все още долиташе глъчката на празненството, а в тъмното отпред се обади камбаната на метоха.

Въздъхнах.

— Давайте да се махаме оттук.

Заварихме нашия кочияш да ни чака в тясната уличка на същото място, където го бяхме оставили. По пътя към двореца и тримата седяхме като на тръни.

— Тоя скандал не избухна току-така — обади се Мал.

— Вярно — съгласи се Тамар, попивайки кръвта от грозната рана на брадичката си. — Той е очаквал, че ще бъдем там.

— Но от къде на къде? — попита Мал. — Никой друг не знаеше, че ще идваме.

Ти да не си казала на Николай?

— Николай няма общо с това — казах.

— Откъде може да си толкова сигурна?

— Защото няма никаква изгода. — Притиснах слепоочията си с пръсти. — Може някой да ни е видял на излизане от двореца.

— Но как се е промъкнал в Ос Олта, без никой да забележи?! Откъде изобщо е разбрал, че ще бъдем на това празненство?

— Не знам — отвърнах уморено. — Той каза, че верните нам са навсякъде.

Може някой от прислужниците да е дочул нещо.

— Тая вечер извадихме късмет — каза Тамар. — Можеше да е много по-зле.

— Нито за миг не бях в опасност — уверих я. — Той просто искаше да поговорим.

— Какво ти каза?

Обясних й само най-общо, но не споменах за дневниците на Морозов.

Досега не бях говорила с никого за тях, освен с Мал; Тамар и без това вече знаеше прекалено много за муските.

— Той събира нещо като армия — продължих. — Все хора, които вярват, че съм възкръснала от мъртвите и според които притежавам свещена мощ.

— Колко са? — попита Мал.

— Представа нямам. Нито знам какво цели — дали ще ги насъска срещу царя, или ще ги прати да се бият с ордите на Тъмнейший. На мен обаче ми стига отговорността за Гриша. Не искам да си слагам на съвестта и армия от безпомощни отказатся.

— Ние не сме чак толкова безпомощни — каза Мал с метална нотка в гласа.

— Не исках… Казвам само, че той използва тези хора. Злоупотребява с техните надежди.

— Според теб това по-различно ли е от стратегията на Николай, който те разкарваше от село на село?

— Николай не заблуждава хората, че съм безсмъртна или че правя чудеса.

— Не — отвърна Мал, — той просто ги оставя да вярват в това.

— Защо винаги си готов да го нападаш?

— А ти защо винаги така охотно го защитаваш?

Извърнах глава, уморена, раздразнена, неспособна да разсъждавам трезво с тия бръмчащи в главата ми мисли. Покрай прозорците на каретата се точеха осветените от лампите улици на вътрешния град. Останалата част от пътя премина в гробно мълчание.

Щом стигнахме малкия дворец, аз отидох да се преоблека, докато Мал и Тамар разказваха на Толя за случилото се.

Вече седях на леглото, готова за лягане, когато Мал почука. Влезе, затръшна вратата след себе си и се облегна на нея, оглеждайки стаята.

— Тук е толкова потискащо. Нали се канеше да правиш промени?

Свих рамене. Сега имах съвсем други грижи, пък и вече почти бях привикнала към спотаения мрак на спалнята.

— Вярваш ли, че дневниците са в него? — попита Мал.

— Изненадах се, че изобщо знае за съществуването им.

Той приближи леглото, а аз подвих крака, за да му направя място.

— Тамар е права — продължи той, настанявайки се в краката ми. — Това можеше да завърши много по-зле.

— Дотук с разглеждането на местните забележителности — въздъхнах.

— Изобщо не трябваше да те каня.

— Изобщо не трябваше да приемам.

Той кимна и прокара тока на ботуша си по пода.

— Липсваше ми — каза тихо.

Обикновени думи, а въпреки това предизвикаха болезнен, но и желан трепет по тялото ми. Мигар съм се съмнявала в това? Та той отсъстваше толкова често.