Ли Бардуго - Престол и щурм

Докоснах ръката му.

— И ти ми липсваше.

— Ела да се упражняваме заедно в стрелба по мишена утре — предложи. — Долу при езерото.

— Не мога. Двамата с Николай имаме среща с банкери от Керч. Искат да видят Призоваващата слънцето, преди да отпуснат заем на Короната.

— Кажи му, че си болна.

— Гриша не боледуват.

— Тогава му кажи, че си заета — настоя той.

— Не мога.

— Останалите Гриша поне имат време за…

— Аз не съм останалите Гриша — прекъснах го много по-рязко, отколкото ми се искаше.

— Известно ми е — уморено каза той. После издълбоко въздъхна. — Вси светии, мразя този дворец.

Примигнах стъписана от разпаления тон, с който го изрече.

— Наистина ли?

— Мразя приемите. Мразя хората. Мразя всичко наоколо.

— Аз си мислех… ти определено не изглеждаше… щастлив, но…

— Не ми е тук мястото, Алина. И не казвай, че не си го забелязала.

Това вече не можех да повярвам. Мал винаги си беше на мястото, където и да попадне.

— Николай твърди, че всички те обожават.

— Те се развличат с мен — отвърна Мал. — Това не е същото. — Той обърна ръката ми с дланта нагоре и прокара пръст по изпъкналия белег, който я пресичаше. — Знаеш ли, животът ни като бегълци ми липсва. Даже мръсната странноприемница в Кофтан и работата в склада. Тогава поне имах чувството, че върша нещо, а не си губех времето в събиране на клюки.

Размърдах се неспокойно, усетих внезапна нужда да се отбранявам.

— Ти просто се възползваш от всеки удобен случай, за да заминеш. Никой не те принуждава да приемаш тези покани.

Той ме прониза с поглед.

— Гледам да стоя настрана, за да те предпазя, Алина.

— От какво? — попитах недоумяващо.

Той се изправи и взе да крачи неспокойно из стаята.

— Как мислиш, какво най-често ме питаха ония на царския лов? Кой според теб беше първият въпрос, който ми зададоха? Интересуваха се единствено какво има между нас. — Той се обърна към мен и заговори с жесток, подигравателен тон. — „Вярно ли ходиш с Призоваващата слънцето? Как е да вършиш тая работа със светица? Специална слабост ли има към следотърсачи, или просто завлича в леглото си всеки срещнат слуга?“ — Той скръсти ръце. — Гледам да не се навъртам наоколо, за да нямат повод да говорят за нас; да пресека слуховете. Дори сега не би трябвало да съм тук.

Обвих коленете си с ръце и силно ги притиснах към гърдите. Бузите ми пламтяха.

— Защо нищо не си ми казал?

— Какво можех да ти кажа? И кога? Вече почти не те виждам.

— Мислех си, че искаш да си далече от тук.

— Исках да ме накараш да остана.

Гърлото ми се сви. Отворих уста да го обвиня, че не е постъпил честно и не е имало как да знам всичко това. Но така ли беше наистина? Дали искрено вярвах, че Мал е по-щастлив далече от Малкия дворец. Или просто съм си го внушила, защото ми е било по-лесно да го няма; защото това е означавало един чифт очи по-малко от всички ония, които са втренчени в мен и все чакат нещо.

— Съжалявам — казах продрано.

Той вдигна ръце, сякаш се канеше да се защити, после ги отпусна безсилно.

— Усещам, че се отчуждаваш и не знам как да го предотвратя.

Очите ми плувнаха в сълзи.

— Заедно ще го преодолеем — казах. — Ще отделяме повече време…

— Не е само това. Откакто сложи втората муска, вече си различна. — Ръката ми се стрелна към оковата от люспи. — Когато разцепи купола, когато говориш за жар-птицата… Чух те как приказваше със Зоя онзи ден. Тя беше изплашена, Алина, а на теб това ти хареса.

— Може и така да е — отвърнах с нарастващ гняв. По-лесно беше да се ядосам, отколкото да допусна да ме превземат вина или срам. — И какво от това? Ти дори не си представяш що за човек е тя и какво е за мен това място.

Страховете, отговорностите…

— Знам това. Знам го. Виждам и какви жертви ти коства. Но ти сама си го избра. И имаш цел. А аз дори не знам какво правя още тук.

— Не говори така. — Спуснах крака от леглото и се изправих. — Ние и двамата имаме цел. Дойдохме тук заради Равка. Ние…

— Не, Алина. Ти дойде тук заради Равка. И заради жар-птицата. И за да оглавиш Втора армия. — Той потупа с ръка златното слънце, закачено върху сърцето му. — Аз дойдох тук заради теб. Ти си моето знаме. Ти си моят народ.

Но явно това вече няма значение. Даваш ли си сметка, че за първи път от седмици сме насаме?

И двамата се умълчахме, защото осъзнавахме какво означава това. Стаята неестествено притихна. Мал направи една-единствена колеблива крачка към мен. После преодоля разстоянието между нас почти на два скока. Плъзна ръка около кръста ми, с шепата на другата обгърна лицето ми. Накрая внимателно приближи устни към моите.