Ли Бардуго - Престол и щурм

Давид взе едно шишенце с мастило и започна да го върти между пръстите си. Изглеждаше съвсем окаян. „Не просто окаян — помислих си, — а виновен.“

Нали точно той създаде тази зависимост между мен и Тъмнейший, заключвайки нашийника на врата ми за вечни времена.

Внимателно измъкнах шишенцето с мастило от ръката му.

— Ако не го беше направил ти, Тъмнейший щеше да намери някой друг.

Той потръпна, нещо средно между кимване и свиване на рамене. Оставих мастилото в далечния край на масата, където неспокойните му пръсти не можеха да го стигнат, и тръгнах да си ходя.

— Алина…

Спрях и се обърнах към него. Бузите му бяха станали аленочервени.

Топлият вятър рошеше краищата на несресаната му коса — най-после беше пораснала и грозната подстрижка вече не личеше толкова.

— Разбрах… че Женя е била на онзи кораб. Заедно с Тъмнейший.

Прониза ме жал към Женя. Значи Давид все пак не бил толкова сляп.

— Така е — отвърнах.

— Тя добре ли е? — попита той с надежда.

— Не знам — признах. — Поне преди да избягаме беше добре. — Но ако Тъмнейший е разбрал, че ни е оставила да му се измъкнем, кой знае какво би й причинил. Поколебах се. — Умолявах я да тръгне с нас.

Лицето му посърна.

— Но тя въпреки това остана, нали?

— Не съм сигурна дали имаше избор — отвърнах. Не вярвах на ушите си, че защитавам Женя, но пък и не исках Давид да мисли лошо за нея.

— Аз трябваше… — Той явно не знаеше как да завърши изречението.

Щеше ми се да го утеша някак, да му кажа нещо успокоително. Но самата аз бях допуснала в миналото си толкова много грешки, че не се сещах за нещо, което да не прозвучи фалшиво.

— Направихме всичко, което беше по силите ни — заключих неубедително.

Давид чак сега ме погледна, на лицето му беше изписано разкаяние. Каквото и да кажех, и двамата си давахме сметка за жестоката истина. Направихме всичко по силите си. Или поне опитахме. Но от това нищо не се промени.

Мрачното настроение не ме напусна и по време на поредния съвет във Великия дворец. Планът на Николай явно започваше да действа.

Макар Василий все още да се мъкнеше в съвещателната зала за срещите с министрите, той всеки път закъсняваше все повече и повече, а от време на време дори го хващах, че придремва. Веднъж, когато изобщо не се появи, Николай го измъкна направо от леглото и весело настоя да се облече и да се присъедини към нас, защото в противен случай било невъзможно да продължим. Василий, който видимо страдаше от тежък махмурлук, издържа до половината на съвещанието, олюлявайки се начело на масата. Накрая обаче изхвръкна в коридора и повърна в една лакирана ваза.

Но този ден даже на мен ми беше трудно да остана будна. Дори слабият ветрец беше утихнал и въпреки отворените прозорци в препълнената съвещателна зала беше непоносимо душно. Срещата се точеше тежко, докато един от генералите не прочете от някакъв дълъг свитък какви са числените загуби във войската. Редиците бяха оредели поради смърт, дезертьорство и дълги години кръвопролитни войни. Макар да се очакваше, че Равка ще се бие само на един фронт, положението пак беше бедствено.

Василий махна лениво с ръка.

— Защо напразно си чешете езиците — просто намалете възрастта за мобилизация.

Внезапно се разсъних.

— И до какви години? — попитах.

— Четиринайсет? Петнайсет? — предложи Василий. — Сега колко е долната граница?

Спомних си селата, през които бяхме минали с Николай и гробищата край тях, които се простираха на километри.

— Защо просто не я смъкнем до дванайсет години? — озъбих се.

— Никой не е прекалено млад за служба на родината — високопарно заключи Василий.

Не зная дали изтощението или гневът си казаха думата, но избълвах всичко, каквото ми беше на ума, още преди да успея да го обмисля.

— Значи се спираме на дванайсет години. Чувала съм, обаче, че и от бебетата става отлично пушечно месо.

Царските съветници замърмориха неодобрително. Николай протегна ръка под масата и предупредително стисна китката ми.

— Братко, дори да ги мобилизираш толкова рано, това няма да им попречи да дезертират — обърна се той към Василий.

— Тогава ще заловим няколко дезертьори и ще покажем на всички какво ги чака.

Николай вдигна вежди учудено.

— Според теб дали заплахата от разстрел може да надвие ужаса от челюстите на ничевие?

— Ако тях изобщо ги има — подигравателно изсумтя Василий.

Не можех да повярвам на ушите си.

Николай обаче само се усмихна любезно.