Ли Бардуго - Престол и щурм

Щом я чуели, войниците прекратявали битката, хвърляли оръжията и заспивали кротко, братски прегърнати с врага.

Вече бях научила всички предания за жар-птицата. Тя плачела с бисерни сълзи; перата й лекували смъртни рани; по замаха на крилете й можело да се чете бъдещето. Преравях том след том с народни предания, епическа поезия, всякакви сборници с народни приказки, надявайки се да попадна на следа. В легендите за морския бич почти винаги се споменаваха ледените води на Костницата, но версии на мита за жар-птица имаше по всички краища на Равка. Нито една от тях обаче не свързваше приказното създание със светеца.

А което беше най-страшното — виденията ми ставаха все по-ясни и все повече зачестяваха. Тъмнейший вече ми се явяваше почти всеки ден, обикновено в неговите покои или в галериите на библиотеката; понякога в оръжейната зала по време на съвет, или в здрача на пътеката, докато се прибирах от Великия дворец.

— Защо най-после не ме оставиш на мира? — прошепнах една нощ, когато се беше промъкнал зад мен до работната ми маса — опитвах да довърша нещо, преди да си легна.

Минаха няколко протяжни минути. Не очаквах да ми отговори. Даже по едно време се осмелих да се надявам, че си е тръгнал. Но тогава усетих ръката му върху рамото си.

— Тогава ще ми е самотно — отвърна и остана цялата нощ, чак докато лампите не догоряха съвсем.

Постепенно започнах да свиквам с присъствието му — как ме чака в края на коридора, или седи на ръба на леглото ми, докато заспивам нощем. Когато не се появяваше, започвах да се озъртам за него и да се чудя защо още го няма.

Това ме плашеше най-много от всичко.

Единственият светъл лъч във всичко това беше решението на Василий да замине от Ос Олта за ежегодния панаир в Карйева. Едва не паднах от радост, когато Николай ми съобщи новината по време на една от нашите разходки.

— Нареди да му стегнат багажа още посред нощ — разказваше Николай. — Обеща да се върне навреме за моя рожден ден, но няма да се учудя, ако си намери извинение и остане по-дълго.

— Постарай се да не изглеждаш толкова самодоволен — казах. — Не е особено царствено.

— Определено ми се полагат някои малки прегрешения като злорадство например — отвърна той със смях. А после, докато крачехме по пътеката, отново фалшиво засвирука мелодията, която помнех още от борда на „Волкволни“. След това се прокашля. — Алина, не че винаги си образец за красота, ама спиш ли изобщо напоследък?

— Не много — признах си.

— Кошмари ли?

Все още сънувах разцепения пясъчен сал; хора, които бягат панически от мрака на Долината, но не това ме държеше будна по цели нощи.

— Не точно.

— Аха — подметна Николай и сключи ръце на гърба. — Забелязах, че напоследък твоят приятел постоянно си намира някакво занимание. Станал е особено търсен.

— Е, такъв си е Мал — отвърнах, стараейки се да прозвучи безгрижно.

— Къде се учил така да разчита следи? Още не можем да разберем дали това си е чист късмет, или дарба.

— Той не се е учил. Винаги му се е удавало.

— Късметлия — откликна Николай. — На мен нищо не ми се удава просто ей така.

— Ти си блестящ актьор — отбелязах сухо.

— Така ли мислиш? — попита. После се наведе към мен. — Ето, точно сега го играя скромен — прошепна.

Вбесена поклатих глава. Въпреки това се чувствах благодарна за безгрижното бъбрене на Николай и особено задето не настоя да разпитва по тази болезнена за мен тема.

На Давид му трябваха още две седмици, докато чиниите се задействат. Когато най-накрая бяха готови, събрах всички Гриша на покрива на Малкия дворец да наблюдават демонстрацията. Толя и Тамар също присъстваха — нащрек, както винаги — и оглеждаха изпитателно тълпата, но Мал никакъв не се виждаше. Цялата предишна нощ прекарах в приемната с надеждата да го издебна и да го поканя лично. Чак късно след полунощ се отчаях и отидох да си легна.

Двете огромни чинии бяха разположени на противоположните краища на покрива, върху равните стрехи между кубетата на източното и западното крило. Задвижваха се чрез система от скрипци и всяка се обслужваше от по един Материалник и един Вихротворец, екипирани със защитни очила срещу ярката светлина. Забелязах, че Зоя и Паша са в екип, а Надя е заедно с един Дураст на втората чиния.

„Е — помислих си угрижено, — дори това да се окаже пълен провал, те поне работят в екип. Нищо не скрепява другарството така, както огнените експлозии.“

Заех мястото си по средата на покрива, на равно разстояние от двете чинии.