Ли Бардуго - Престол и щурм

— Ние даже вече ги превъзхождаме на бойното поле! — възкликнах изумена.

— Гледай вълнението да не ти замае главата, защото имам и други добри новини.

Изпъшках. Познавах този тон.

— Дано не е това, което си мисля.

— Василий се върна от Карйева.

— Не можа ли да ме оставиш поне още малко да тъна в щастливо неведение?

— И да страдам сам-самичък?! Не става!

— Защо не поискаш като подарък за рождения си ден Василий да бъде удостоен с един царствен намордник? — предложих.

— Как тогава ще чуем всички вълнуващи истории за летния панаир? Нали няма да оспориш, че равканските състезателни коне са по-чистокръвни и породисти?

Изскимтях жално. Падаше се Мал да е дежурен на вечерята по случай рождения ден на Николай. Може би щях да убедя Толя или Тамар да го заместят. Точно сега не бих понесла да гледам как цяла нощ стои мирно с каменно лице, докато на Василий не спира да му меле устата.

— Но ти не губи надежда — продължи Николай. — Току-виж ти предложил отново.

Седнах рязко.

— Ти откъде знаеш?

— Ако си спомняш, аз също се пробвах. Просто съм изненадан, че той още не е опитал втори път.

— Явно няма да ме остави на мира.

— Сигурен съм — каза Николай. — Ти защо мислиш, че те изпращам до Малкия дворец след всяко съвещание?

— Заради очарователната ми компания, предполагам — отвърнах кисело и се ядосах на прокрадналото се в думите ми разочарование. Николай беше толкова умел манипулатор, та често забравях, че той винаги действа с предумисъл.

— И заради това също — съгласи се той. После извади крак от водата и критично огледа шаващите си пръсти. — Рано или късно той пак ще ти предложи.

Простенах и заех комично злочеста поза.

— Как да откажа на царски син?

— Няма да ти е за първи път — отвърна Николай, все още взрян замислено в пръстите на крака си. — Пък и толкова ли си сигурна, че това искаш?

— Ти се шегуваш!

Николай се размърда притеснено.

— Е, все пак той е престолонаследникът, и то с чисто царско потекло.

— Няма да се омъжа за Василий, дори да има опитомена жар-птица на име Людмила. Най-малко ме е грижа за чистото му царско потекло. — Погледнах го втренчено. — Нали каза, че слуховете за съмнителния ти произход не те притесняват?

— Е, може и да не съм бил напълно откровен.

— Ти — неискрен?! Потресена съм от дън душа, Николай. Потресена и ужасена.

Той се разсмя.

— Предполагам, по-лесно ми е било да кажа, че не ме е грижа за моето потекло, когато съм далече от двореца. Но, изглежда, всички тук са се наговорили непрекъснато да ми го натякват, особено брат ми. — Той сви рамене. — Открай време е така. За мен са се носили слухове даже още преди да се родя. Затова мама никога не ме нарича Сабачка. Казва, че това й напомняло за някой помияр.

Сърцето леко ме прободе. В детството с какви ли имена не ме наричаха, но нямаше кой да се застъпи за мен.

— На мен пък помиярите ми харесват — казах. — Имат сладки клепнали уши.

— Моите уши са много царствени.

Прокарах пръст по една от хлъзгавите дъски на кея.

— Затова ли толкова дълго стоя далече от двореца? И затова ли стана Щормхунд?

— Не зная дали причината е само една. Май открай време тук се чувствам чужд. Затова реших да потърся моето място по света.

— И аз досега не съм открила място, където да се почувствам своя — признах. — „Освен когато съм с Мал.“ Прогоних тази мисъл. После се намръщих. — Знаеш ли кое най-много мразя в теб?

Той примигна стъписан.

— Не.

— Винаги намираш точните думи.

— И ме мразиш заради това?

— Виждала съм те как се променяш като хамелеон, Николай. Винаги си такъв, какъвто иска да те види човекът насреща. Възможно е наистина да се чувстваш чужд в двореца. Аз обаче не мога да се отърва от мисълта, че го каза, за да се харесаш още повече на бедното самотно сираче.

— Значи ти все пак ме харесваш?

Подбелих очи.

— Да, в случаите, когато не ми се иска да те удуша.

— Е, и това е някакво начало.

— Не, изобщо не е начало.

Той се обърна към мен. В полумрака лешниковите му очи приличаха на късчета кехлибар.

— Аз съм капер, Алина — тихо каза, — и вземам всичко, което ми се изпречи.

Внезапно почувствах допира на рамото му върху своето, притискането на бедрото му в крака ми. Въздухът беше топъл и ухаеше сладко, наситен с ароматите на лятото и дъх на изгоряло дърво.

— Искам да те целуна — каза той.

— Нали вече ме целуна — отвърнах с нервен смях.

Устните му потрепнаха в усмивка.

— Искам пак да те целуна — поправи се.