Ли Бардуго - Престол и щурм

— О! — произнесох само с дъх. Устните му бяха на сантиметри от моите.

Сърцето ми изплашено препусна в галоп. „Това е Николай — напомних си. — Всичко негово действие е предварително пресметнато.“ Освен това не бях сигурна дали изобщо искам да ме целуне. Но гордостта ми все още беше наранена от отказа на Мал. Пък и нали самият той призна, че е целувал много момичета!

— Искам да те целуна — продължи Николай. — Но няма да го направя. Не и докато не започнеш да мислиш само за мен, вместо да се опитваш него да забравиш.

Дръпнах се рязко назад и непохватно се надигнах, пламнала от смущение.

— Алина…

— Е, сега поне съм сигурна, че невинаги намираш точните думи — избъбрих.

После грабнах обувките си и хукнах по кея.

Гледах да стоя настрана от огньовете на Гриша, докато крачех по брега на езерото. Не исках нито да виждам някого, нито да приказвам с когото и да било.

Какво очаквах от Николай? Развлечение? Флирт? Нещо, което да премахне болката в сърцето ми? Може би просто търсех дори незначителен повод да се върна при Мал. Или така отчаяно се нуждаех от близост, че бих приела дори лицемерната целувка на някакъв неблагонадежден царски син.

Мисълта за утрешната празнична вечеря по случай рождения му ден ме ужасяваше. Дали пък да не си измисля някакво правдоподобно извинение, за да не присъствам, чудех се на път през парка. Можех, например, да изпратя по куриер до Великия дворец любезно писмо, запечатано с восък и подпечатано с официалния щемпел на Призоваващата слънцето.

До Техни Височайши Царски Величества, царя и царицата на Равка

Със скръб в сърцето изказвам своето огромно съжаление, че ми е невъзможно да присъствам на тържественото честване по случай рождения ден на царския син Николай Ланцов, велик княз на Удова.

Възникнаха неблагополучни обстоятелства, а именно че моят най-добър приятел, изглежда, не може да търпи присъствието ми и вашият син не ме целуна, а на мен ми се искаше. Или пък не ми се искаше. С две думи казано — още не знам какво искам, но има голяма вероятност, ако бъда принудена да присъствам до края на тъпата вечеря по случай рождения ден, накрая да зароня сълзи над тортата.

Моите сърдечни благопожелания за това най-щастливо от всички събития.

Заварих Тамар да чете в приемната на Тъмнейший. Като влязох, тя вдигна поглед от страницата, но явно настроението ми е било изписано на лицето, защото не каза и дума.

Знаех, че едва ли ще заспя, затова седнах в леглото с една от книгите от библиотеката — стар пътеводител, в който бяха описани най-прочутите забележителности на Равка. Таях смътна надежда, че в него може би се споменава за каменната арка.

Опитах да се съсредоточа, но след известно време осъзнах, че препрочитам отново и отново един и същи пасаж. В главата ми беше мътно от шампанското, а краката ми още бяха ледени от кисненето в езерото. Мал сигурно вече се беше върнал след играта на карти. Ако сега почуках на вратата му и той отговореше, какво щях да му кажа?

Запратих книгата настрана. Не знаех какво да кажа на Мал. И това не беше от вчера. Може би ще е най-добре да започна направо с истината — че съм отчаяна, объркана и изглежда губя разсъдъка си; че на моменти се плаша от себе си и че той толкова ми липсва, та чак ме боли. Трябваше час по-скоро да разреша раздора между нас, иначе щеше да стане необратимо. Независимо какво щеше да си помисли за мен след това, по-зле от това нямаше как да стане. Не бих понесла да ме отхвърли още веднъж, но не бих изтърпяла и мисълта, че дори не съм опитала да оправя нещата.

Надникнах в приемната.

— Мал тук ли е? — попитах Тамар.

Тя поклати глава.

Преглътнах гордостта си и продължих.

— Знаеш ли къде е отишъл?

Тамар въздъхна.

— Обуй се, ще те заведа при него.

— А той къде е?

— В конюшните.

Свих вежди и за кратко се подвоумих. После обаче набързо се обух и последвах Тамар навън от Малкия дворец и напряко през поляните.

— Сигурна ли си, че искаш да го видиш? — попита Тамар.

Нищо не отговорих. Отсега знаех, че каквото и да ми покаже, то никак няма да ми се хареса. Но вече не можех да се върна обратно в стаята и да се скрия под завивките.

Заспускахме се по полегатия склон към купалото. В оградената ливада до конюшнята цвилеха коне. В конюшните беше тъмно, но залата за военна подготовка беше ярко осветена. Дочух викове.

Най-голямото помещение за тренировка не беше нещо повече от хамбар с мръсен под и покрити с всякакъв вид оръжия стени. Тук Боткин обикновено раздаваше наказания на провинилите се ученици Гриша и провеждаше часовете по физическа и бойна подготовка. Сега обаче помещението беше пълно с народ, главно солдати и неколцина Гриша, мяркаха се даже хора от прислугата. Всички крещяха и надаваха възбудени възгласи, блъскаха се и си проправяха път напред, за да видят по-добре какво става в центъра на залата.