Ли Бардуго - Престол и щурм

— Естествено, че не си нито един от тях — кипнах. — Нали имаш много по-важни задължения — като да се напиваш и да завираш езика си в гърлото на Зоя.

— Е, тя поне не се вдървява, когато я докосна — изсъска той. — Нали не ме желаеш? Тогава защо те е грижа кой ме иска?

— Не ме е грижа — отвърнах, но думите ми излязоха като ридание.

Мал ме пусна толкова рязко, че едва не паднах по гръб. После отстъпи назад, заровил ръце в косата си. Движението го накара да изкриви лице. Пръстите му заопипваха ребрата си. Щеше ми се да му се разкрещя, да повикам Лечител. Исках да стоваря юмрук върху счупеното, за да го заболи още повече.

— Вси светии! — изруга той. — Ще ми се да не бяхме стъпвали тук.

— Тогава да се махнем! — извиках диво. Знаех, че в думите ми няма капка разум, но това вече не ме интересуваше. — Нека избягаме още тази нощ, нека забравим за всичко в този дворец.

Той горчиво се изсмя, почти излая.

— Имаш ли представа колко силно желая това? Само за да съм с теб, без да ни разделят стени, рангове или нещо друго. За да сме отново съвсем обикновени един с друг. — Той поклати глава. — Но ти няма да го направиш, Алина.

— Напротив — отвърнах, а сълзите ми струяха по бузите.

— Няма смисъл сама себе си да залъгваш. Та ти с толкова труд извоюва да се върнеш отново тук.

— Не зная как мога да променя това — казах отчаяно.

— Не можеш да го промениш! — кресна той. — Такава е съдбата ти. Идвало ли ти е наум, че може да си предопределена за царица, а на мен да ми е писано цял живот да си остана никой?

— Това не е вярно.

Той гордо пристъпи към мен, клоните на дърветата хвърляха странни сенки върху лицето му в здрача.

— Аз вече не съм войник — каза. — Не съм и царски син. И съм сигурен, че никога няма да бъда светец. Тогава какво съм аз, Алина?

— Аз…

— Какво съм аз? — прошепна той.

Стоеше съвсем близо до мен. Познатият му аромат, неговото ухание на зелена поляна, сега беше притъпено от острия мирис на пот и кръв.

— Твой охранител ли съм? — попита.

Прокара бавно длан по ръката ми, от рамото до върховете на пръстите.

— Или твой приятел?

Пръстите на лявата му длан изпърхаха по другата ми ръка.

— А може би слуга?

Усещах дъха му върху устните си. Пулсът ми думкаше в ушите.

— Кажи ми какво съм. — Той ме привлече към себе си, ръката му се усука около кръста ми.

Когато пръстите му се сключиха на гърба ми, тялото ми се разтърси от силна тръпка и коленете ми омекнаха. Земята под мен се наклони. Ахнах.

Мал пусна ръката ми, сякаш се беше опарил.

Отстъпи смаяно назад.

— Какво беше това?

Направих усилие да проясня замаяната си глава.

— Какво, по дяволите, беше това? — повтори.

— Не знам — отвърнах; пръстите ми още бяха изтръпнали.

Устните му се извиха в нерадостна усмивка.

— Май между нас никога не може да бъде просто и лесно, а?

Стъпих здраво, обзета от внезапен гняв.

— Не, Мал, не може. С мен никога няма да ти е лесно, благо и уютно. И не мога просто така да зарежа Малкия дворец. Не мога да си плюя на петите, или да се преструвам, че не съм това, което съм — направя ли го, още хора ще загинат. Не мога да бъда дори старата Алина. Онова момиче вече го няма.

— Искам си го обратно — прегракнало каза той.

— Не мога да се върна назад! — изкрещях, без да ме е грижа кой може да ме чуе. — Дори да ми отнемеш нашийника и оковата от люспи на морския бич, пак не можеш да ме лишиш от моята сила.

— Ами ако успея? Тогава ще се откажеш ли от нея? Ще я пуснеш ли доброволно да си отиде?

— Никога.

Горчивата истина тежко увисна помежду ни. Стояхме в мрака на горичката, а аз усещах как чиреп от нещо счупено дълбоко се забива в сърцето ми. Знаех какво ще остане, когато болката отмине: самота, пустота, дълбока рана, която никога няма да се затвори; страховит ръб на пропаст, каквато някога зърнах в очите на Тъмнейший.

— Нека да вървим — каза най-накрая Мал.

— Къде?

— В Малкия дворец. Нямам намерение да те оставя насред гората.

Изкачихме мълчаливо хълма и влязохме в двореца през личния вход на Тъмнейший. Приемната се оказа благословено пуста.

На вратата на спалнята се обърнах към Мал.

— Аз го виждам — казах. — Виждам Тъмнейший. В библиотеката. В параклиса. В Долината, когато „Колибрито“ едва не се разби. В спалнята си. Същата нощ, когато се опита да ме целунеш, той ме наблюдаваше, без да мигне.

— Не зная дали това е привидение, или присъствие. Отначало не ти казах, защото реших, че полудявам. И защото си мислех, че и без това вече се боиш от мен.