Ли Бардуго - Престол и щурм

Давах си сметка какво коства това на Мал, но той го стисна още по-здраво. След това леко се изтегли назад и заби чело в носа на противника. Разнесе се отвратително хрущене. Още преди да успея да мигна, Мал пусна Ескил и нанесе серия бързи и кратки крошета в ребрата и стомаха на Вихротвореца.

Ескил се преви на две, опитвайки да се предпази. Започна да се бори за всяка глътка въздух, а от широко отворената му уста рукна кръв. Мал се извъртя и нанесе съкрушителен удар отзад в коленните свивки на Вихротвореца.

Ескил се стовари на колене, олюля се, но по някакво чудо остана изправен. Мал отстъпи назад и огледа резултата от усилията си. Тълпата дюдюкаше и тропаше с крака, крясъците ставаха френетични, но очите на Мал бяха все така приковани в падналия на колене Вихротворец.

Той внимателно огледа противника, после отпусна юмруци.

— Бий се — каза. От погледа, с който го произнесе, тръпки ме побиха. В него имаше отчаяно предизвикателство и някаква мрачна наслада. Какво ли виждаше, докато гледа падналия на колене Ескил?

Очите на Ескил се оцъклиха. Той с огромно усилие вдигна ръце. Слаб ветрец облъхна Мал. От всички страни се надигна дюдюкане.

Мал се остави известно време на вятъра, после пристъпи напред. Слабият повей на Ескил утихна. Мал опря ръка в гърдите на Вихротвореца и го събори назад с едно-единствено пренебрежително бутване.

Ескил се прекатури. Огромното му тяло удари земята и той със стенание се сви на кълбо. От всички страни се надигнаха подигравателни викове и крясъци. Един ликуващ солдат стисна Мал за китката и вдигна победоносно ръката му над главата. От ръка на ръка взеха да се предават някакви пари.

Тълпата се втурна към Мал и ме увлече със себе си. Всички говореха оживено в един глас, тупаха го по рамото, изсипваха пари в шепите му. По едно време Зоя застана пред него, обви врата му с ръце и впи устни в неговите. Видях как той се вцепени.

В ушите ми зашумя и заглуши крясъците на тълпата.

„Отблъсни я — молех го безмълвно, — отблъсни я.“

За миг дори вярвах, че ще го направи. После обаче ръцете му се сключиха около нея и той отвърна на целувката й, докато множеството наоколо подвикваше одобрително.

Усетих как пропадам, все едно бях направила погрешна стъпка върху замръзнал поток — хрущене на лед, рязко потъване и чувство за пустота под черната вода.

Най-накрая той я пусна ухилен с все още окървавена буза и точно в този момент очите ни се срещнаха. Лицето му побеля.

Зоя проследи погледа му и дръзко вдигна вежди, когато ме забеляза. Обърнах се и взех да си проправям трескаво път през тълпата. Тамар ме следваше по петите.

— Алина! — извика.

— Остави ме на мира.

Откъснах се от нея. Трябваше по-скоро да изляза навън, да се махна надалече от всички. Сълзите вече премрежваха погледа ми. Не знаех дали плача заради тяхната целувка, или заради онова, което се случи преди нея, но не можех да позволя да ме видят така. Призоваващата слънцето не плаче, още по-малко за някой отказатся от нейната лична охрана.

Пък и какво право имах да недоволствам? Нали аз самата едва не целунах Николай? Може би още не беше късно да го открия и да го накарам да ме целуне, независимо за кого си мисля през това време. Изхвръкнах от конюшните и се озовах в здрача на белите нощи. Въздухът беше топъл и гъст. Имах чувството, че едва дишам. Свърнах настрани от ярко осветената алея, минах покрай оградената ливада с конете и забързах да се скрия в близката брезова горичка.

Някой ме дръпна за ръката.

— Алина — чух гласа на Мал.

Отскубнах се и още повече ускорих крачка; вече почти тичах.

— Алина, спри — извика той и с лекота се изравни с мен, въпреки раните от битката.

Не му обърнах внимание и се втурнах между дърветата. Вече надушвах миризмата от термалните извори, които подхранваха купалото; острия аромат на килима от брезови листа под краката си. Гърлото ми гореше. Сега исках само да ме оставят на мира, за да се наплача на воля, или да повърна, а може би и двете.

— По дяволите, Алина, ще спреш ли най-накрая?

Не можех да дам воля на мъката си, затова отприщих гнева си.

— Ти си капитан на личната ми охрана — креснах, продължавайки да вървя слепешката през дърветата. — Затова не ти е позволено да участваш в публични сбивания като някой обикновен поданик.

Мал най-после докопа ръката ми и ме дръпна да се обърна.

— Аз съм обикновен поданик — изръмжа, — а не някой от твоите пилигрими, от безценните ти Гриша или от разглезените кучета пазачи, които по цели нощи клечат пред твоята врата само защото, не щеш ли, може да ти потрябват.