Ли Бардуго - Престол и щурм

Прокраднах се през приемната и забелязах, че вратата към помещенията на охраната е затворена. Ако Мал или близнаците бяха вътре, значи спяха дълбоко. Но Мал можеше да е и някъде другаде под кубетата на Малкия дворец, вплетен в прегръдка със Зоя. Сърцето ми болезнено се сви. Излязох през лявата врата и забързах по тъмните коридори право към пустия парк.

Промъкнах се в здрача, прекосих притихналите поляни, потънали в мъгла, минах покрай запотените прозорци на оранжерията.

Единственият звук наоколо бе тихото хрущене на чакъла под подметките ми. Тъкмо беше пристигнала сутрешната доставка на хляб и продукти за Великия дворец. Последвах кервана от покрити каруци чак до портата на парка и продължих след него и оттатък, по павираните улици на вътрешния град. Навън имаше останали неколцина гуляйджии, които продължаваха да се радват на бялата нощ. Забелязах двама души в празнични облекла, които хъркаха на една от пейките в парка. Група момичета се заливаха от смях и цапаха из фонтана с вдигнати над коленете поли. Мъж с венец от макове седеше на бордюра, стиснал главата си с ръце, а край него стоеше момиче с корона от картон го потупваше по рамото. Минах покрай всички тях невидима и незабелязана, случайно момиче в раздърпано бозаво палто.

Знаех, че постъпвам глупаво. Съгледвачите на Аппарат можеше да са навсякъде; на Тъмнейший — също. Имаше опасност всеки момент да ме сграбчат и да ме повлекат нанякъде. Но това изобщо не ме вълнуваше. Сега имах нужда само да вървя, да пълня дробовете си с чист въздух и да се отърся от допира на Тъмнейший по кожата си.

Попипах белега на рамото. Усещах изпъкналите му ръбци дори през плата на палтото. На борда на китоловния кораб бях попитала Тъмнейший защо остави изчадието си да ме ухапе. Тогава реших, че е било от чиста злобата вечно да нося неговия знак. Но сега вече си мислех, че в това е било заложено много повече.

Дали среднощното видение наистина беше от плът и кръв? Действително ли беше при мен в стаята, или присъстваше единствено в съзнанието ми и си играеше с него? Що за болен ум можеше да роди подобен сън?!

Но сега не исках да мисля за това. Просто имах нужда от разходка.

Прекосих канала. Долу малките корабчета продължаваха да се полюляват на повърхността. Някъде изпод моста дочух хриптящия глас на акордеон.

Промъкнах се покрай караулката на пазачите от другата страна на моста и се впуснах сред гълчавата на тесните криви улички към външния град. По това време на нощта изглеждаше още по-оживен, отколкото денем: от чардаците и прозорците се бяха надвесили хора, извираха на групи от порти и комшулуци.

Едни играеха карти върху набързо стъкнати от сандъци масички, други спяха опрели гръб о гръб. Мъж и жена бавно се поклащаха на площадката пред една таверна под звуците на музика, която само те чуваха.

Когато стигнах градските порти, си заповядах мислено да спра и да се прибера у дома. Едва не прихнах. Та Малкият дворец изобщо не беше мой дом!

„За нас двамата с теб няма обикновен живот.“

Занапред предаността към суверена щеше да замести любовта в моя живот, а подчинението — приятелството. Предстоеше ми да претеглям всяко свое бъдещо решение, да обмислям всяко действие и да се науча да не се доверявам на никого. От тук нататък щях да наблюдавам живота отстрани. Знаех, че е време да се връщам, но въпреки това продължавах да вървя, докато в един момент не се озовах извън стените. Просто ей така напуснах Ос Олта.

Палатковият град отвън се беше разраснал. В него лагеруваха стотици, може би хиляди хора. Не беше трудно да се разпознаят пилигримите сред тях — изненадах се колко много са станали. Сега се трупаха около една голяма бяла шатра, всички с лице към изток в очакване на изгрева.

Звукът започна като постепенно усилващ се дрезгав шепот, после запърха във въздуха като птичи криле и прерасна в нисък и монотонен напев, докато слънцето се издигаше над хоризонта и обагряше небето в бледосиньо. Чак тогава започнах да различавам думите.

„Санкта. Санкта Алина. Санкта. Санкта Алина.“

Пилигримите наблюдаваха разпукването на зората, а аз наблюдавах тях, неспособна да откъсна очи от озарените им с надежда и трепетно очакване лица. На някои от тях беше изписана екзалтация. Когато първите лъчи ги огряха, мнозина избухнаха в сълзи.

Напевът стана по-силен и многогласен, въздигаше се и заглъхваше, прераствайки постепенно в ридание, което накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат. Това беше ручей, който прелива извън коритото; рояк пчели, отръскани от дървото.