Ли Бардуго - Престол и щурм

Оставих атласа върху дългата маса и приближих древната карта, която покриваше цяла една стена. От всички карти в оръжейната тази беше най-старата и най-красивата. Прокарах пръсти по издигнатите хребети на Сикурзой — планината, по която минаваше най-южната част от границата ни с Шу — и ги проследих чак до западното подножие. Долината Два Столба беше твърде малка, за да я има на тази карта.

— Спомняш ли си нещо отпреди Керамзин? — попитах Мал, без да го поглеждам.

Мал не беше много по-голям от мен, когато пристигна в сиропиталището. Още помнех деня, в който го доведоха. Дочух, че идва още едно бежанско дете и се надявах да е момиче, за да си играя с него. Вместо това заварих дундесто момче със сини очи, решено да прави всичко напук.

— Не. — Гласът му още звучеше прегракнало от душенето на Толя.

— Съвсем нищо ли?

— Понякога сънувам жена с дълга златиста коса, сплетена на плитка. Тя я размахва пред мен като на игра.

— Майка ти ли?

— Майка, леля, съседка — откъде да знам! Алина, за това, което стана…

— Нещо друго?

Той дълго мисли, после въздъхна.

— Всеки път, щом усетя мириса на женско биле, си спомням как седя на чардака, а пред мен има червен лакиран стол с рисунки по него. Само това. Всичко останало е… — Той млъкна насред думата и сви рамене.

Нямаше нужда да обяснява повече. Спомените бяха привилегия, достъпна за другите деца, но не и за сираците в Керамзин. „Благодари за милостта. Благодари.“

— Алина — пак подхвана Мал, — онова, което каза за Тъмнейший…

В този момент обаче влезе Николай. Въпреки ранния час, той както обикновено изглеждаше царствено от главата до петите. Русата му коса сияеше, ботушите светеха излъскани до блясък. Той впери поглед в синините и наболата брада на Мал и вдигна учудено вежди.

— Някой няма ли да поръча чай?

После се разположи и опъна дългите си крака напред. Толя и Тамар вече стояха на пост пред вратата, но аз ги помолих да се присъединят към нас.

Когато всички се събраха около масата, заговорих.

— Тази сутрин бях при пилигримите.

Николай рязко вдигна глава. От безгрижния царски син не остана и следа.

— Сигурно не те чух добре — каза.

— Нищо ми няма.

— Едва не я убиха — обади се Тамар.

— Но съм още жива — добавих.

— Съвсем ли си изгуби ума? — възкликна Николай. — Тия са фанатици! — Той се обърна към Тамар. — Как го допуснахте?

— Не съм го допуснала.

— Само не ми казвай, че си излязла сама — обърна се той към мен.

— Не бях сама.

— Сама е тръгнала.

— Млъкни, Тамар. Вече ти казах, Николай, добре съм.

— Само защото дойдохме навреме — вметна Тамар.

— Как стигнахте дотам? — тихо попита Мал. — Как успяхте да я откриете?

Лицето на Толя притъмня и той стовари огромните си юмруци върху масата.

— Не ние трябваше да я открием, ти беше на пост — каза.

— Остави това сега, Толя — прекъснах го остро. — Мал не си беше на мястото, а и аз постъпих глупаво.

После си поех дълбоко въздух. Мал седеше покрусен. Толя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще разбие на трески мебелите в стаята.

Изражението на Тамар беше каменно, а Николай кипеше от гняв — не го бях виждала такъв досега. Но поне имах пълното им внимание.

Побутнах атласа към средата на масата.

— Понякога пилигримите ме наричат Дъщерята на Два Столба — продължих.

— Двете мелници ли? — уточни Николай.

— Това е долина, кръстена на руините в единия й край. — Отворих атласа на отбелязаната предварително страница. Там имаше подробна карта на югозападната граница. — Двамата с Мал сме родом някъде от тези места — продължих, прокарвайки пръст в самия край на картата. — Тук по цялата й дължина има малки поселища.

Обърнах на страницата с рисунка на пътя, който водеше към долината. Около него беше осеяно с градчета. В другия му край се виждаше тънко скално вретено.

— Това не прилича много на мелница — измърмори Толя.

— Именно — потвърдих. — Тия руини са от дълбока древност. Никой не знае откога стоят там и какво са представлявали навремето. Долината е кръстена Двете мелници, но нищо чудно това да са били стражевите кули на някоя градска порта, или акведукт. — Извих пръст и го поставих над двете стърчащи каменни вретена. — А може би арка.

В стаята изведнъж се възцари мълчание. С арката на преден план и силуетът на планинската верига в далечината, пейзажът приличаше досущ на този от рисунката на Свети Илия в Жития санктя. Липсваше само жар-птицата.

Николай придърпа атласа към себе си.