Ли Бардуго - Престол и щурм

„Страхотно — помислих си, — явно се задава нова халюцинация насред официалната вечеря. Дали Тъмнейший този път няма да изскочи направо от супника?“

Николай сведе глава към ухото ми.

— Знам, че моята компания не ти е по сърце, но не би ли се постарала да си придадеш малко по-ведър вид? Имам чувството, че всеки момент ще се разплачеш.

— Извинявай — смънках, — просто аз…

— Разбирам — прекъсна ме той и стисна ръката ми под масата, — но сърненцето от желе би дало живота си за една твоя усмивка.

Опитах да се усмихна и наистина се постарах да се включа във веселбата. Смях се и бъбрих със закръгления червендалест генерал отдясно; престорих се, че съм погълната от плановете на луничавото момче от рода Ланцов насреща да ремонтира дачата, която беше получило в наследство.

Когато дойде ред да сервират сладоледа с различни аромати, Василий стана и вдигна чашата си с шампанско.

— Братко — започна той, — толкова е хубаво да вдигна тост за рождения ти ден в твое присъствие, след като дълги години се скита по далечни брегове.

Вдигам наздравица и пия в твоя чест. За твое здраве, братчето ми!

— Живели! — отвърнаха в хор гостите, изпразниха на екс чашите и подновиха прекъснатите разговори.

Василий обаче не беше приключил. Той почука с вилицата си по чашата и звънкото зън-зън-зън отново привлече вниманието на присъстващите.

— Днес обаче имаме и друг повод за празнуване, освен раждането на знатния ми брат.

Ако натъртването на „знатния“ не беше достатъчно, то самодоволната усмивка на Василий беше повече от красноречива. Николай продължаваше да се усмихва любезно.

— Както на всички ви е известно — продължи Василий, — аз прекарах последните седмици на път.

— И в пилеене на пари — изкиска се червендалестият генерал. — Предполагам, че скоро ще има нужда от нова конюшня.

Погледът на Василий стана леден.

— Но не бях в Карйева. Вместо това тръгнах на север по поръчение на скъпия ни баща.

Усетих как Николай застина до мен.

— След дълги и трудни преговори имам чест да ви съобщя, че Фйерда ще се присъедини на наша страна в битката срещу Тъмнейший. Обещаха да участват с войски и провизии в общата кауза.

— Нима е възможно? — възкликна един от благородните гости.

Василий изпъчи гордо гърди.

— Възможно е. Благодарение на отдавнашните ни и не малки усилия, нашият най-жесток враг се превърна в най-могъщия ни съюзник.

Около масата се надигнаха развълнувани разговори. Царят сияеше и прегръщаше големия си син.

— Неч жиле Равка! — взеха да скандират гостите.

С изненада забелязах, че Николай свива вежди. Той самият каза, че брат му обича преките пътеки и, изглежда, Василий беше намерил точно такава пътека в преговорите с Фйерда. Но не беше типично за Николай да изкарва на показ разочарованието или неудовлетворението си.

— Изключителен успех, братко. Отдавам ти чест! — извика Николай и вдигна чаша. — Смея ли да попитам обаче какво са поискали в замяна на подкрепата си?

— Пазариха се до кръв — изсмя се снизходително Василий, — но не постигнаха нещо кой знае колко съществено. Търсеха достъп до нашите пристанища в Западна Равка и поискаха помощта ни при опазването на южните търговски пътища от земските пирати. Сигурно и ти ще се включиш в това, братле — добави той с дружелюбен смях. — Поискаха също да се отворят и някои от северните пътища за транспортиране на дървен материал. А след като Тъмнейший бъде победен, ще очакват и присъединяването на Призоваващата слънцето към общите ни усилия да бъде заличена Долината.

При тези думи той широко ми се усмихна. Вирнах брадичка в отговор на самонадеяно му предположение, но условието си беше съвсем ясно и разумно, пък и предводителят на Втора армия беше подчинен на царя наравно с всички останали поданици. Затова се задоволих само да кимна, надявайки се да се е получило достолепно.

— Кои пътища по-точно? — настоя Николай.

Василий махна пренебрежително с ръка.

— Някъде на юг от Халмхенд, западно от Вечните ледове. Те са добре защитени от гарнизона при Уленск, ако на фйерданите им хрумне нещо друго.

Николай рязко се изправи и столът му изскърца пронизително по лакирания паркет.

— Кога вдигна блокадата? От колко време са отворени пътищата?

Василий се намръщи.

— Какво значение…

— От колко време?!

Раната в рамото ми взе да пулсира.

— Малко повече от седмица — отвърна Василий. — Нали не мислиш, че фйерданите ще ни нападнат откъм Уленск? Реките няма да замръзнат месеци напред, а дотогава…