Ли Бардуго - Престол и щурм

Разсеяно прокарах пръсти по рисунката на Два Столба. Само две мелници ли са, или нещо много повече? Кой би могъл да каже, щом са останали само руини?

— Знаеш ли кое им е лошото на героите и светците, Николай? — попитах, затворих атласа и се отправих към вратата. — Накрая винаги умират.

Мал ме избягваше целия следобед, затова се изненадах, когато се появи заедно с Тамар, за да ме придружи на вечерята по случай рождения ден на Николай. Предположих, че се е споразумял с Толя да се сменят, но нищо чудно да беше поел пропуснатото дежурство.

Сериозно се размислих дали да не пропусна вечерята, но това едва ли щеше да е най-разумното решение. Не можех да измисля основателно оправдание, пък и щях да обидя царя и царицата.

Облякох лек блестящ кафтан от няколко слоя прозрачна златиста коприна. Корсажът беше обсипан със сапфири в наситения син цвят на Призоваващите, които си подхождаха с бижутата, сплетени в косата ми.

Погледът на Мал се плъзна по мен, когато влязох в приемната, и тогава ми хрумна, че тези цветове много повече биха подхождали на Зоя. После сама на себе си се зачудих. Каквато и пищна красавица да беше, не Зоя стоеше между нас. Мал заминаваше. А аз не правех нищо да го спра. Нямаше кого друг да виня за зейналата между нас пропаст.

Вечерята се даваше в един от разточително декорираните салони на Великия дворец, известен с името Орлово гнездо заради огромния позлатен фриз на тавана, изобразяващ коронования двуглав орел със скиптър в ноктите на единия крак и сноп черни стрели, вързани с червена, синя и пурпурна лента — в другия. Перата му бяха покрити с истинско злато. Щом го видях, вече не можех да мисля за нищо друго, освен за жар-птицата.

Около трапезата седяха най-високопоставените генерали от Първа армия със съпругите си, както и най-изтъкнатите чичовци, лели и братовчеди на Ланцови. Царицата заемаше единия тесен край на масата и приличаше на хербаризирано цвете в роклята от бледорозова коприна. В другия й край рамо до рамо седяха царят и Василий, който се правеше, че не забелязва похотливите погледи на баща си към младата съпруга на един от офицерите.

Очите на всички бяха приковани в Николай, който заедно с мен седеше в центъра и както винаги пръскаше чар на всички посоки. Николай беше настоял да няма никакви празненства и балове в негова чест. Това по мнението му би било твърде неуместно с толкова много гладуващи бежанци около градските стени. Но все пак Белаяноч беше в разгара си и царят и царицата явно не бяха успели да се въздържат. Вечерята се състоеше от тринайсет блюда, сред които цяло печено прасенце сукалче и отлято от желе сърненце в естествена големина.

Щом дойде ред за подаръците, бащата на Николай му поднесе огромно яйце, покрито с бледосин емайл. Когато рожденикът го отвори, отвътре се показа изящен модел на кораб върху море от лазурит. На най-високата мачта се развяваше флагът на Щормхунд с червеното куче, а миниатюрното оръдие даде залп и с едно „пук“ изпусна клъбце бял дим.

По време на вечерята надавах ухо на разговорите, но иначе не откъсвах очи от Мал. Царската стража беше подредена на равни разстояния по продължение на стените. Знаех, че Тамар е някъде зад мен, но Мал стоеше точно насреща, изпънат във вдървена стойка мирно с ръце на гърба и вперен напред празен поглед, също като всички останали безименни слуги. За мен беше същинско мъчение да го гледам така. Намирахме се само на крачки един от друг, но те изглеждаха непреодолими като безкрайна пустош. Но не беше ли все същото, откакто пристигнахме в Ос Олта? В гърдите ми се образува възел, който се затягаше все повече, щом погледнех Мал. Сега беше гладко избръснат и сресан, с безупречно изпъната по тялото униформа.

Изглеждаше изморен и резервиран, но поне си беше старият Мал. Знатните гости взеха един подир друг да вдигат тостове за здравето на Николай. Генералите славословеха уменията му на пълководец и смелостта му. Очаквах Василий да приеме с презрение и сарказъм високопарните думи, с които обсипваха брат му, но той изглеждаше весел и добронамерен. Лицето му розовееше от виното, а на устните се беше изписала несъмнено самодоволна усмивка. Явно се беше завърнал от Карйева в приповдигнато настроение.

Погледът ми отскочи обратно към Мал. Не бях сигурна какво точно изпитвам — дали ми се плаче, или ме тегли да стана и да започна да мятам чинии в стената.

В салона беше прекалено горещо, а раната в рамото ми пак започваше да смъди и да опъва кожата. Едва се удържах да не я почеша.