Ли Бардуго - Престол и щурм

— Замисли ли се поне за миг защо фйерданите са се загрижили за пътищата, по които се транспортира дървен материал?

Василий махна безразлично с ръка.

— Предполагам, че им трябват трупи — каза. — Или пък са свещени за някои от нелепите им горски духове.

Около масата се разнесоха нервни смехове.

— Всички те са охранявани от един-единствен гарнизон — изръмжа Николай. — Защото планинските проходи са твърде тесни, та през тях да мине истинска армия.

— Ти говориш за армия от стар тип, братко. На Тъмнейший не му трябват батальони, пехотинци или тежко въоръжение. Достатъчни са му неговите Гриша и ничевие. Трябва незабавно да евакуираме двореца.

— Но това е абсурдно!

— Единственото ни предимство беше да сме предупредени отрано за атаката. Съгледвачите по тези блокади бяха нашата първа защитна линия. Те бяха нашите очи, а ти сега ни ослепи. Тъмнейший може да е вече само на няколко километра от нас.

Василий тъжно поклати глава.

— Ставаш за смях.

Николай стовари длани върху масата. Чиниите подскочиха с оглушителен звън.

— Тогава защо на масата ни няма фйердански пратеници, които да споделят твоята слава и да вдигнат наздравица за този невиждан и нечуван съюз?

— Проводиха да ни предадат най-искрените им извинения. Точно в момента нямали възможност да пътуват, защото…

— Защото тук скоро ще настане кървава сеч. Съюзили са се с Тъмнейший.

— Според сведенията на нашите съгледвачи той е на юг и е в съюз с Шу.

— Нали не си въобразяваш, че той няма шпиони и сред нашите съгледвачи? Заложил е капан, който би усетило дори малко дете, а ти попадна право в него.

Лицето на Василий стана пурпурно.

— Николай, сигурно… — опита се да възрази майка му.

— Гарнизонът при Уленск е обслужван от цял полк — намеси се един от генералите.

— Ето, виждаш ли? — възкликна Василий. — С думите си само предизвикваш хаос и паника и аз няма да го търпя!

— Един полк срещу армия от ничевие?! Всички в този гарнизон са вече мъртви — каза Николай, — паднали жертва на твоята самонадеяност и глупост.

Ръката на Василий се стрелна към дръжката на сабята.

— Малко повечко се изхвърли, малко копеле.

Царицата ахна.

Николай дрезгаво се изсмя.

— Точно така, предизвикай ме, братко. Това ще е от голяма полза. Я се огледай кой седи около тази маса — каза. — Всички генерали и благородници, по-голямата част от рода Ланцови и за капак — Призоваващата слънцето.

Всички на едно място в една нощ.

Няколко лица около масата внезапно пребледняха.

— Може би трябва да обмислим… — започна луничавото момче насреща ми.

— Не! — прекъсна го Василий с треперещи устни. — Той приказва всичко това от чиста завист. Не може да преживее успеха ми. Той…

Камбаните за тревога зазвъняха — отначало отдалече, при стените на външния град, после все по-близо и по-близо, извисявайки се в един общ тревожен хор, който заехтя по улиците на Ос Олта, прехвърли се във вътрешния град и прескочи стените на Великия дворец.

— Ти му поднесе Равка на тепсия — заключи Николай.

Гостите наскачаха и се заблъскаха около масата в пристъп на паника.

Мал на мига се озова до мен с извадена сабя.

— Трябва да се доберем до Малкия дворец — извиках, сещайки се за огледалните чинии на покрива. — Къде е Тамар?

В този момент всички прозорци експлодираха.

Върху нас заваляха парчета стъкло. Вдигнах ръце да защитя лицето си, а гостите се разпищяха, притискайки се един в друг.

Ничевие взеха да връхлитат на рояци в салона, размахали изтъканите си от сенки криле, и изпълниха въздуха с жужене на насекоми.

— Пазете царя! — извика Николай, извади сабята и се втурна да защитава майка си.

Царските стражи обаче стояха като каменни истукани, парализирани от ужас. Една от сенките вдигна момчето с луничките във въздуха и го запрати в стената. То се свлече на пода с прекършен врат. Вдигнах ръце, но салонът беше твърде пренаселен, та да рискувам със Сеч. Василий все още стоеше изправен начело на масата, а царят се беше свил до него.

— Ти си виновен за това! — изкрещя той на Николай. — Ти и твоята вещица!

Той размаха голата си сабя и се втурна към нас, ревящ от ярост. Мал ме закри с тяло и вдигна меча, за да блокира удара му. Но още преди Василий да е успял да замахне, едно от изчадията сграбчи ръката му и я изтръгна от ставата, заедно със сабята. Той остана прав още миг, полюлявайки се, докато кръвта бликаше на тласъци от раната, после се стовари на пода в безжизнена купчина.