Ли Бардуго - Престол и щурм

— Има ли и други оцелели? — попитах. Не можех да овладея треперенето на гласа си.

Зоя замаяно поклати глава. Едната й буза беше опръскана в кръв.

— Тъкмо вечеряхме — каза. — Чухме камбаните. Не ни остана време да запечатим вратите. Те просто… бяха навсякъде.

Сергей продължаваше тихо да хлипа. Давид стоеше пребледнял, но иначе спокоен. Надя също беше успяла да се добере до куполната зала и сега прегръщаше Адрик през раменете. Все още държеше брадичката си упорито вирната, въпреки че се тресеше цялата. Всичко на всичко бяха останали трима Огнетворци и двама Корпоралки — един Лечител и един Сърцеразбивач. Единствените оцелели от Втора армия.

— Някой виждал ли е Толя и Тамар? — попитах. Никакъв отговор. Сигурно и те бяха мъртви. Или пък имаха дял в това бедствие. Тамар беше изчезнала още по време на официалната вечеря. Нищо чудно да са работили за Тъмнейший през цялото време.

— Николай още не е тръгнал — обади се Мал. — Защо не опитаме да се доберем до „Синьото рибарче“?

Поклатих глава. Щом Николай още не е тръгнал, значи той и семейството му вече бяха мъртви; нищо чудно и Багра да не е сред живите. Внезапно пред погледа ми се яви тялото на Николай, плуващо по лице във водата сред отломките на „Синьото рибарче“.

Не! Сега не е време за такива мисли. Спомних си какво реших за Николай още първия път, когато го видях. Оставаше само да се надявам, че хитрият лисугер е успял да избегне и този капан.

— Тъмнейший е насочил цялата си мощ насам — казах. — Може да потърсим изход през вътрешния град и с бой да си проправим път натам.

— Няма как да успеем — обезверено каза Сергей. — Прекалено много са.

Самата истина. Знаехме, че може да се стигне до това, но разчитахме на по-голямата си численост и на подкрепление от Полизная.

Някъде в далечината се чу приближаващ тътен на гръмотевица.

— Той идва — простена един от Огнетворците. — О, светии, той идва!

— Ще ни избие — прошепна Сергей.

— Ако имаме късмет — обади се Зоя.

Думите й никак не бяха обнадеждаващи, затова пък бяха верни. Вече знаех как Тъмнейший отмъщава на предателите — разбрах го по зловещата бездна в очите на собствената му майка. Имах всички основания да вярвам, че Зоя и останалите ще бъдат наказани много по-жестоко.

Зоя се опита да избърше кръвта от бузата си, но успя само да я превърне в размазано петно.

— Предлагам да се доберем до вътрешния град. Предпочитам да си опитаме късмета с чудовищата отвън, отколкото да седим тук и да чакаме Тъмнейший.

— Нямаме почти никакъв шанс — предупредих ги отчаяна, че не мога да им предложа и най-малка надежда. — Не съм достатъчно силна, за да ги спра всичките.

— Поне с ничевие всичко ще приключи относително бързо — обади се Давид. — Предлагам с бой да си проправим път надолу.

Всички се извърнахме изненадани да го погледнем. Той самият изглеждаше леко стъписан от онова, което беше казал току-що. После сви рамене. Очите ни се срещнаха.

— Сторихме всичко, което е по силите ни — каза.

Огледах стоящите около мен. Един по един те кимнаха в знак на съгласие.

Поех си дълбоко въздух.

— Останаха ли ти някакви гренатки, Давид?

Той измъкна от кафтана си два метални цилиндъра.

— Тия са последните.

— Използвай само едната, другата остави за резерва. Ще дам сигнал. Отворя ли вратите, тичайте с всичка сила към портите на двореца.

— Оставам с теб — каза Мал.

Понечих да възразя, но по погледа му разбрах, че няма никакъв смисъл.

— Вие не ни чакайте — казах на останалите. — Ще гледам да ви прикривам колкото може по-дълго.

Нова гръмотевица разцепи въздуха.

Гришаните взеха пушките на загиналите и се скупчиха около мен край вратата.

— Е, напред тогава — казах. Обърнах се и поставих ръце върху резбованите дръжки. Усетих глухите удари от телата на ничевие, които се хвърляха с всичка сила срещу вратата. Раната ми изгарящо пулсираше.

Кимнах на Зоя. Резето се превъртя.

Разтворих широко двете крила на вратата и изкрещях: „Сега!“.

Давид запрати ръчната граната в здрача пред нас; Зоя замахна и я издигна високо със силата си на Вихротворец.

— Залегнете! — кресна Давид.

Всички се притиснахме към стените със стиснати очи, прикрили главите си с ръце в очакване на експлозията. Взривът разтърси каменния под, а ослепителното му сияние проникна като червена ивица през стиснатите ми клепачи.

После побягнахме. Ничевие се бяха пръснали, стъписани от светлинната и взривната вълна, но само секунди по-късно отново стесниха кръга около нас.