Ли Бардуго - Престол и щурм

Давид обгърна раменете й с ръце и бавно я поведе обратно по пътеката.

Тъмнейший не ги спря.

— Водя война по твоя принуда, Алина — каза той. — Ако не беше избягала от мен, сега Втора армия щеше да е непокътната. Всички загинали Гриша сега щяха да са още живи. Твоят следотърсач щеше да е щастлив и в безопасност при полка си. Какво още трябва да стане, за да се наситиш? Кога ще ми позволиш да спра?

„На теб няма кой да ти помогне. Единственият изход е да бягаш.“ Багра беше права. Каква глупачка съм била да мисля, че мога да изляза насреща му. Опитах се и безброй хора загинаха заради това.

— Ти жалиш за избитите при Новокрибирск — продължаваше Тъмнейший — и за хората, изгубени в Долината. Но какво ще кажеш за хилядите преди тях, станали жертва на безкрайните войни? Какво мислиш за онези, които и сега измират на далечни брегове? Двамата заедно можем да сложим край на всичко това.

Разумно. Логично. За първи път смисълът на тези думи проникна в мен.

Край на всичко.

Свършено е.

Тази мисъл би трябвало да ме смаже, трябваше да се почувствам победена, но вместо това тя ме изпълни със странна лекота. Нима част от мен през цялото време не знаеше, че всичко ще завърши точно така?

Отдавна, още в мига, когато Тъмнейший прокара длан по ръката ми в шатрата на Гриша, той ме превърна в своя собственост. Само дето досега не си бях давала сметка за това.

— Добре тогава — прошепнах.

— Алина, не! — яростно изрева Мал.

— Ще го оставиш ли да си тръгне? — попитах. — Ще ги пуснеш ли всички?

— Следотърсачът ни трябва — отвърна Тъмнейший. — Заради жар-птицата.

— Той остава на свобода. Не може да ни имаш и двамата.

Тъмнейший замълча, после кимна. Знаех, че обмисля как да привлече Мал.

Нека се самозаблуждава. Нямаше да допусна това, никога.

— Никъде няма да ходя — произнесе през стиснати зъби Мал.

Обърнах се към Толя и Тамар.

— Махнете го от тук, дори да се наложи да го влачите.

— Алина…

— Няма да си тръгнем — каза Тамар. — Клели сме се.

— Напротив, ще си тръгнете.

Толя поклати огромната си глава.

— Обрекли сме живота си на теб. Всички ние.

Обърнах се да го погледна в очите.

— Тогава се подчинете на заповедта ми — казах. — Толя Юл-Батаар, Тамар Кир-Батаар, вие ще изведете тези хора от тук и ще им намерите сигурно убежище. — Призовах светлината и я оставих да засияе около мен в огромен ослепителен ореол. Евтин трик, но свърши работа. Николай щеше да се гордее с мен. — Не ме предавайте.

В очите на Тамар имаше сълзи, но двамата с брат й склониха покорно глави.

Мал сграбчи ръката ми и грубо ме обърна към себе си.

— Какво правиш?!

— Искам го. — „Имам нужда от това.“ Саможертва или самолюбие — това вече нямаше значение.

— Не ти вярвам, Алина.

— Не мога да избягам от това, което съм, Мал; от това, в което се превърнах. Не мога да върна старата Алина, която ти познаваш. Затова пък мога да ти дам свобода.

— Не е възможно… не можеш да избереш него.

— Нямам никакъв избор. Така е било писано.

Това беше самата истина. Усещах я в тежестта на нашийника, в пристягането на оковата от люспи. За първи път от седмици се чувствах силна.

Той поклати глава.

— Правиш грешка. — Изражението на лицето му едва не ме погуби. Изглеждаше съсипан, стреснат, също като малко момче, изправено съвсем само насред останките на опожарено си село. — Моля те, Алина — пророни тихо. — Моля те. Това не може да свърши така.

Опрях длан в бузата му, надявайки се между нас да е останало поне още нещо, за да успее да ме разбере. Надигнах се на пръсти и целунах белега на челюстта му.

— Обичам те, откакто се помня, Мал — прошепнах през сълзи. — Нашата история няма да има край.

Отстъпих назад, опитвайки се да запаметя всяка черта от любимото лице.

После се обърнах и тръгнах по пътеката. Крачките ми бяха уверени. Мал щеше да живее. Щеше да открие своята цел. А аз трябваше да намеря своята. Николай беше обещал да ми даде шанс да спася Равка, да изкупя сторените грешки. Той наистина опита, но е било писано да получа този дар от Тъмнейший.

— Алина — изкрещя Мал. Дочух шум от борба зад гърба си и разбрах, че Толя го беше хванал. — Алина! — Гласът му беше като бяла дървесна сърцевина, извадена от живо стебло.

Не се обърнах.

Тъмнейший ме чакаше неподвижно, неговата стража от сенки се виеше и преливаше наоколо.

Боях се, но отвъд страха имаше жадност и нетърпение.

— Ние двамата сме еднакви като никои други — каза той. — Никога повече няма да има такива като нас.