Ли Бардуго - Престол и щурм

Истината на тези думи откънтя в мен. Сродното сродно привлича.

Той протегна ръце и аз пристъпих в прегръдките му.

Сключих ръце на тила му, усещайки коприненото докосване на косата му по пръстите си. Знаех, че Мал гледа. Исках да се обърне и да си тръгне.

Вдигнах лице към Тъмнейший.

— Моята сила е и твоя — прошепнах.

Прочетох по погледа му как се възгордява, как триумфира, докато поднася уста към моята. Устните ни се срещнаха и каналът между нашите две сили се отвори. Докосването му не беше същото, както когато идваше при мен като сянка. Сега беше истинско, можех да се удавя в него. Силата нахлу в мен — силата на елена; сега неговото могъщо сърце биеше в телата и на двама ни. Животът, който той отне; животът, който аз се опитах да запазя. Но сега и аз усещах силата на Тъмнейший, могъществото на Черния еретик, мощта на Долината.

Сродното сродно привлича. Усетих го най-напред, когато „Колибрито“ навлезе в Безморие, но тогава се побоях да го приема. Този път не опитах да се съпротивлявам. Дадох воля на страха си, на чувството за вина, на срама. В мен имаше мрак. Той го беше пуснал вътре и вече нямаше да го отричам.

Волкрите, ничевие — всички те бяха мои изчадия. Той също.

— Моята сила е и твоя — повторих. Ръцете му стегнаха хватката си около мен. — А твоята е и моя — прошепнах близо до устните му.

Моя. Тази дума завибрира в мен, в двама ни. Воините сенки непрекъснато меняха формата си и жужаха. Припомних си усещането, когато Тъмнейший заключи нашийника около врата ми на онази покрита със сняг полянка и си присвои моята сила. По канала, създаден от нашата слята сила, преминах отвъд.

Той отстъпи назад.

— Какво правиш?!

Вече знаех защо не опита сам да убие морския бич; защо не е искал да затвърди връзката между нас. Боял се е.

Моя.

Последвах връзката, създадена между нас от нашийника на Морозов, и завладях силата на Тъмнейший.

От него заструи мрак: черни мастилени струи рукнаха от дланите му, въздигнаха се на талази и се разляха; взеха да приемат формата на ничевие, образувайки ръце, глава, нокти, криле. Моята първа мерзост.

Тъмнейший опита да се откопчи, но аз се впих още по-здраво в него, направлявайки мрака така, както той навремето беше призовал моята светлина.

Създанията се множаха едно след друго. Тъмнейший закрещя, сякаш изцеждах живота от него. И аз се чувствах на предела: сърцето ми се свиваше в конвулсии, като че всеки воин сянка отнемаше по частица от мен — цената на неговото сътворяване.

— Спри — изхриптя Тъмнейший.

Ничевие жужаха нервно наоколо, скрибуцаха и стържеха все по-режещо и по-бързо. Един подир друг моите воини сенки оживяваха и тяхната армия растеше.

Тъмнейший вече стенеше, аз — също. Двамата се отпуснахме безсилно един върху друг, но аз не отстъпвах.

— Ще убиеш и двама ни! — извика той.

— Да — отвърнах.

Краката на Тъмнейший се подкосиха и двамата се стоварихме на колене върху пода.

Това вече не беше Малката наука. Това беше магия, нещо много древно, създадено в самото ядро на света. То беше ужасяващо и безгранично. Нищо чудно, че Тъмнейший ламтеше за още и още.

Мракът жужеше и стържеше: хиляди скакалци, бръмбари и алчни мухи, триещи крака и размахващи криле. Мракът, от който бяха създадени ничевие, се разлюля и те започнаха да променят формата си, завихриха се яростно, направлявани от своя бяс и от моето ликуване.

Още едно изчадие. И още едно. От носа на Тъмнейший рукна кръв. Параклисът сякаш започна да се люлее. Осъзнах, че се гърча в конвулсии. Умирах лека-полека с всяко създадено от мен чудовище.

„Дано издържа още малко — помислих си. — Само още няколко да направя. Колкото да съм сигурна, че съм го пратила в отвъдното, преди да го последвам.“

— Алина! — дочух някъде отдалече вика на Мал. Той ме дърпаше, теглеше ме настрани.

— Не! — извиках. — Остави ме да довърша!

— Алина!

Мал ме стисна за китката и през тялото ми премина тръпка като камшичен удар. През кървава мъгла и черни сенки успях да зърна неземна красота, видяна сякаш през златна порта.

Мал ме откъсна от Тъмнейший, но не и преди да призова за последно децата си: „Съборете го!“.

Тъмнейший се свлече на пода. Изчадията се струпаха в кръг около него като виеща се черна колона, после се стовариха с всичка сила срещу стените на параклиса и той се разтресе от покрива до основите.

Мал ме взе на ръце и хукна по пътеката между пейките. Ничевие продължаваха да се трупат покрай стените. По пода взеха да се сипят парчета мазилка. Синият купол се заклати, сякаш основите му поддадоха.