Ли Бардуго - Престол и щурм

Някъде долу под нас пилигримите монотонно напяваха „Санкта Алина, Санкта Алина.“

В скалата бяха издълбани стаи. Те сияеха с мекия блясък на слонова кост, в който просветваха сребърни жилки. Мал ми помогна да се добера до моите покои, насили ме да изям няколко лъжици каша от сладък грах и ми донесе кана прясна вода, за да напълня издълбаната в каменния под вана. На стената имаше огледало, вградено направо в камъка. Щом се погледнах в него, издадох слаб писък. Тежката кана се разби о пода. Кожата ми беше бледа и безкръвна, опъната като барабан върху изпъкналите кости. Очите ми се бяха превърнали в оградени с тъмни кръгове кухини. Косата ми беше напълно побеляла — същинска пряспа току-що навалял пухкав сняг.

Опрях пръсти в огледалото. Очите на Мал срещнаха моите в отражението.

— Май трябваше да те предупредя — каза.

— Приличам на чудовище.

— По-скоро на китка.

— Горските духове ядат деца.

— Само ако са гладни — отвърна той.

Опитах да се усмихна, за да задържа някак топлото сияние, възцарило се между нас. Но забелязах колко далече стои от мен, скръстил ръце на гърба като стражник на пост. Той погрешно изтълкува сълзите в очите ми.

— Ще се оправиш — каза, — щом започнеш пак да използваш силата си.

— Разбира се — отвърнах и обърнах гръб на огледалото. Усещах как в костите ми пълзят болка и умора.

Поколебах се, после многозначително погледнах стражите, които Аппарат постави пред вратата. Мал пристъпи по-близо до мен. Прииска ми се да опра буза в гърдите му; да усетя как ръцете му се сключват около мен; да чуя как равномерно и състрадателно бие сърцето му. Но не го направих.

Вместо това заговорих тихо, като едва движех устни.

— Опитах — прошепнах, — но нещо не е наред.

Той сви вежди.

— Не можеш вече да призоваваш ли? — попита колебливо. Страх ли усетих в гласа му? Или надежда? Загриженост? Не можех да определя. Единственото, което долавях в него, беше предпазливост.

— Още съм прекалено слаба. Твърде дълбоко под земята сме. Знам ли.

Взирах се в лицето му, припомняйки си нашия спор в брезовата горичка, когато ме попита дали някога ще се откажа да бъда Гриша. Никога, отговорих тогава. Никога.

Безнадеждността пропълзя в мен, гъста и черна, тежка като пръст върху гроба. Не исках да го изрека с думи, не желаех да изкажа на глас страховете си, които ме съпровождаха по време на дългото пътуване в подземния мрак, но въпреки това се насилих да говоря.

— Светлината не идва вече при мен, Мал. Загубих силата си.

Момичето отново сънуваше кораби, но сега те летяха по въздуха.

Размахваха бели криле от платно, а зад руля стоеше лисугер с умен поглед. Понякога лисугерът се превръщаше на царски син, който я целуваше по устните и й предлагаше скъпоценна корона. Друг път ставаше на червено зловещо куче като от преданията; то имаше пяна по муцуната и зъбите му щракаха заплашително по петите й, докато бягаше.

От време на време сънуваше и жар-птицата. Тя я обгръщаше с огнените си криле и я държеше така, докато гори като на клада.

Още преди мълвата да стигне до нея, тя вече знаеше, че Тъмнейший е оцелял. Знаеше, че за пореден път се е провалила. Неговите Гриша го бяха спасили и сега той управляваше Равка от своя престол, увенчан със сенки и заобиколен от ордата свои изчадия. Никой не можеше да потвърди дали е омаломощен от онова, което тя стори с него в параклиса. Той беше древно създание и владееше силата така, както тя не би успяла да я овладее.

Опричниците обикаляха църкви и манастири, вдигаха плочниците по подовете и копаеха надълбоко в земята, търсейки Призоваващата слънцето.

За нея предлагаха награда; заплашваха грозно всеки, който й помогне; така момичето за пореден път се превърна в бегълка.

Свещеникът се кълнеше, че тя е в безопасност из обширната мрежа от тунели и проходи, разпростряна под Равка като тайна карта. Някои се кълняха, че тунелите са прокопани от армията на правоверните и им е отнело стотици години да дълбаят земята с кирки и лопати. Други казваха, че това е работа на невиждано чудовище, гигантски червей, който поглъщал пръст, скала, корени и чакъл и така прокарал подземните пътища, които водеха до древни свети места, споменавани в полузабравени молитви. Момичето обаче знаеше, че никъде няма да останат задълго в безопасност.

Тя се взираше в лицата на своите последователи: стари мъже, млади жени, деца, солдати, земеделци, затворници. Но виждаше в тях единствено бъдещи трупове, които Тъмнейший ще положи в краката й.