Ли Бардуго - Престол и щурм

Царицата взе да пищи истерично и се хвърли напред към тялото на сина си, докато Николай й пазеше гърба. Подхлъзна се в ширналата се локва кръв.

— Недей — умоляваше я Николай и я прегръщаше. — Него го няма вече, Мудрая, няма го.

През прозорците нахлу нов рояк от ничевие, който се устреми към Николай и майка му.

Вече беше крайно време да рискувам. Призовах светлината в две ослепителни дъги и взех да сека чудовищата едно подир друго, като едва не разполових и един от генералите, свит страхливо на пода. Хората пищяха и ридаеха, а ничевие връхлитаха отгоре.

— След мен! — извика Николай, насочвайки майка си и баща си към вратата.

Ние и стражите го последвахме, проправяйки си заднешком път към коридора, после побягнахме.

Великият дворец беше завладян от хаос. По коридорите се тълпяха ужасени стражи и слуги; някои трескаво напираха към изходите, други се барикадираха по стаите. Чух ридания, после шум от пръснало се стъкло.

Някъде отвън се разнесе тътен.

„Дано да са Фабрикаторите“, помислих си отчаяно.

Двамата с Мал изхвръкнахме от двореца и се спуснахме по мраморните стъпала. Стържещ шум на огънат метал разцепи въздуха. Погледнах надолу към покритата с бял чакъл алея точно в момента, когато позлатените порти на дворцовия парк бяха изтръгнати от пантите от съкрушителния вятър на Етералки. В парка нахлуха гришаните на Тъмнейший, облечени в ярките си кафтани.

Хукнахме по алеята към Малкия дворец. Николай и царската стража ни следваха, забавени от немощния му баща.

В началото на горския тунел царят се преви на две и захриптя лошо, а царицата ридаеше и висеше вкопчена в ръката му.

— Трябва да ги заведа до „Синьото рибарче“ — каза Николай.

— Мини по заобиколните алеи — посъветвах го. — Тъмнейший първо ще нападне Малкия дворец. Той търси мен.

— Алина, ако те залови…

— Върви — прекъснах го. — Спаси ги, спаси и Багра. Аз няма да оставя Гриша сами.

— Ще ги отведа на сигурно място и ще се върна. Обещавам.

— Честната дума на главорез и пират.

Той докосна бузата ми.

— На капер.

Нова експлозия разтърси парка.

— Да вървим! — провикна се Мал.

Погледнах бегло назад, докато тичахме през горския тунел — върху пурпурното небе на бялата нощ различих силуета на Николай. Запитах се дали някога ще го видя отново.

Раната на рамото ми гореше и пулсираше, пришпорвайки ме да тичам още по-бързо надолу по пътеката. Мислите ми се въртяха в кръг — ако са имали шанс да се барикадират в куполната зала; ако са имали време да разположат оръжията по покрива; ако успея да се добера до чиниите. Всичко, планирано толкова внимателно дни наред, беше съсипано от високомерието и арогантността на Василий.

Изхвръкнах от тунела и забих крака в земята, а около мен във всички посоки се разпиля чакъл. Не зная дали инерцията, или разкрилата се пред мен гледка ме повали на колене.

Малкият дворец беше обсаден от гъмжащи сенки. Те стържеха, бръмчаха, скрибуцаха и цвъртяха, докато пълзяха по стените и връхлитаха върху покрива. По стълбите лежаха проснати тела, други бяха нахвърляни сгърчени по земята. Парадната врата зееше широко отворена.

Пътеката пред входа беше осеяна с парчета огледално стъкло. Една от чиниите на Давид лежеше разбита встрани, затиснала тялото на момиче с кривнати напряко през лицето предпазни очила. Паша. Две изчадия се бяха надвесили над чинията и зяпаха отраженията си в начупената й повърхност.

Нададох яростен рев и овъглих и двете чудовища с огнена струя. Светлинният лъч се начупи в останките от огледалната чиния, а изчадията се изпариха яко дим.

Чух насечения звук на стрелба откъм покрива. Там някой все още беше жив. Някой все още оказваше съпротива. Освен това ни оставаше втората чиния — не беше много, но пък единственото, с което разполагахме.

— Насам — каза Мал.

Втурнахме се напряко през поляната и влетяхме във вратата, която водеше към покоите на Тъмнейший. В основата на стълбището с писък ни пресрещна ничевое и ме повали на колене. Мал замахна през него със сабята си. То се олюля и отново прие предишната си форма.

— Назад! — изкрещях. Мал се сниши и аз поразих с удара Сеч сенчестия воин. Хукнах нагоре по стълбите, вземайки по две наведнъж, а сърцето ми блъскаше в гърдите до пръсване. Мал ме следваше плътно по петите.

Въздухът се беше сгъстил от мириса на кръв и тътена на стрелбата.

Щом се появихме на покрива, чух вик: „Назад!“.

Имахме време само да залегнем, преди гренатката да се взриви. Отървахме се само с опърлени мигли и заглъхнали уши. Корпоралките бяха успели да разположат оръжията на Николай по покрива и сега косяха сенчестите воини с дъжд от куршуми; Фабрикаторите имаха грижата те да не остават без муниции. Оцелялата чиния беше наобиколена от въоръжени Гриша, които с всички сили отблъскваха ничевие. Давид също беше тук — приведен непохватно над един от огромните пистолети, той отчаяно защитаваше поверения му периметър. Изстрелях високо в небето камшичен сноп светлина, която разцепи въздуха и ни спечели няколко безценни секунди.