Ли Бардуго - Престол и щурм

— Ела още по-близо и ще останеш съвсем без ръка — озъби се Тамар.

Пилигримите наоколо загледаха диво.

— Позволете ми да му помогна — запротестирах.

Толя изобщо не ми обърна внимание, а продължи да си проправя път през множеството; Тамар кръжеше около него, святкаше с остриетата и разчистваше пътеката пред нас. Пилигримите стенеха и виеха с протегнати към мен ръце.

— Сега! — каза Толя. А после още по-високо: — Сега!

След това се втурна напред. Главата ми се блъскаше безсилно в гърдите му, докато той препускаше към закрилата на градските стени. Тамар ни следваше по петите. Стражите вече бяха забелязали надигащото се вълнение в стана на пилигримите и започваха да затварят портите.

Толя продължи да си проправя път, разбутвайки хората наоколо, докато накрая прелетя през стесняващия се отвор между двете железни крила на портата. Тамар се промъкна веднага след нас, секунда преди да се захлопнат.

Долових глухите удари на тела о метала от другата страна на портата, драскане на нокти, жадно извисени гласове. Продължавах да чувам името си.

Санкта Алина.

— Какво беше намислила, дявол да те вземе! — изрева насреща ми Толя, щом седнахме да си поемем дъх.

— За това ще говорим по-късно — рязко го прекъсна Тамар.

Градските стражи бяха впили очи в мен.

— Махайте се от тук! — изрева гневно един от тях. — Ще извадим късмет, ако това не прерасне в истински бунт.

Близнаците бяха довели и коне. Тамар дръпна одеяло от една сергия и го метна на раменете ми. Увих го плътно около врата си, за да скрия нашийника. После тя се качи на седлото, а Толя ме метна безцеремонно зад нея.

По целия път към двореца яздехме в напрегнато мълчание. Мълвата за вълненията извън градските стени още не беше стигнала до тук и тримата бяхме сподирени само от няколко любопитни погледи.

Близнаците не обелваха дума, но и без това можех да се досетя, че са ми бесни. И имаха право — бях постъпила като кръгъл идиот; сега оставаше само да се надявам, че стражите при портите ще въдворят ред, без да се стига до насилие.

Въпреки паниката и разкаянието, една мисъл се загнезди в ума ми. Повтарях си, че това са пълни безсмислици и напразни надежди, но въпреки това тя не ми излизаше от главата.

Щом стигнахме Малкия дворец, близнаците настояха да ме съпроводят право до покоите на Тъмнейший, но аз отказах.

— Вече съм в безопасност — казах. — Сега трябва да свърша нещо.

Двамата ме последваха мълчаливо в библиотеката.

Не ми отне много време да открия каквото търсех. Нали все пак си бях изкарвала хляба с рисуване на карти. Пъхнах книгата под мишница и се върнах в покоите си, съпроводена от своите навъсени охранители.

За моя огромна изненада Мал чакаше в приемната. Седеше на масата и пиеше чай.

— Къде бе… — започна той, но Толя го вдигна от стола и го запокити в стената още преди да съм мигнала.

— Ами ти къде беше? — изръмжа той в лицето му.

— Толя! — извиках изплашено. Опитах да откопча ръката му от гърлото на Мал, но все едно се опитвах да превия стоманен прът. Обърнах се към Тамар за помощ, но тя стоеше настрана със скръстени ръце и изглеждаше не по-малко ядосана от брат си.

Мал взе да се дави. Не беше се преобличал от предната вечер. Брадата му беше набола, а миризмата на кръв и квас го обгръщаше като мръсна дреха.

— В името на всички светии, Толя, свали го на земята!

До едно време Толя изглеждаше решен да изцеди и последния дъх от Мал; после бавно отпусна пръсти и Мал се свлече покрай стената, давейки се за въздух.

— Нали ти беше на смяна?! — изръмжа Толя и тикна пръст в гърдите на Мал. — Ти трябваше да си с нея!

— Съжалявам — продрано каза Мал, разтривайки гърлото си. — Сигурно съм заспал, бях точно…

— Точно на дъното на бутилката — кипна Толя. — От тук те подушвам.

— Съжалявам — окаяно повтори Мал.

— Съжаляваш значи?! — Толя сви юмруци. — Трябваше да те разчекна.

— Това може да го направиш и по-късно — намесих се. — Сега обаче искам да откриеш Николай и да го доведеш при мен в оръжейната зала. Отивам да се преоблека.

Влязох в спалнята и затворих вратата, опитвайки да дойда на себе си. През краткото време от разпукването на зората досега едва не загинах и най-вероятно станах причина за бъдещи размирици. Оставаше ми само да подпаля някой пожар преди закуска.

Измих си лицето и облякох кафтана, после забързах към оръжейната зала. Мал вече чакаше прегърбен на стола, макар да не го бях канила. Дрехите си беше сменил, но все още беше разчорлен и с кръвясали очи. По лицето му вече личаха пресните отоци и синини от боя предишната вечер. Погледна ме бегло като влязох, но нищо не каза. Дали някога ще мога да стоя пред него, без да ме прорязва болка?