Ли Бардуго - Престол и щурм

Мал понечи да каже нещо, отказа се, после пак опита. Дори в този момент се надявах да го оспори, да отрече, че е истина. Вместо това той ми обърна гръб и пое към отделението на охраната. Поспря за кратко да вземе пътьом бутилка квас от масата и тихо затвори вратата след себе си.

Вече бях готова за сън, свита под завивките, но вечерта беше твърде топла. Сритах ги на купчина в краката си. Лежах по гръб с отворени очи и се взирах в седефените съзвездия върху обсидиановия свод над мен. Искаше ми се да задумкам с юмруци по вратата на Мал, да му кажа колко съжалявам, че така обърках всичко и че е трябвало да влезем в Ос Олта хванати за ръце. Но дали това щеше да промени нещо?

„За нас двамата с теб няма обикновен живот.“

Няма обикновен живот. Само битки, страхове и коварни удари, които подкосяват краката ни. Дълги години се надявах да стана момичето, което Мал би пожелал. Но сега може би това беше вече невъзможно.

„Ние сме единствени по рода си, Алина, няма други като нас. И никога няма да има.“

Тогава дойдоха сълзите; бликнаха изгарящо жарки и гневни. Зарових лице във възглавницата, за да не чуят риданията ми. Плаках, докато не ми останаха сълзи, после потънах в тревожен сън.

— Алина.

Събудих се от пърхането на устните на Мал по мен — те докосваха едва-едва темето, челото, клепачите. Светлината от трепкащото пламъче върху масичката край леглото проблесна по кестенявата му коса, когато се наведе да целуне извивката на шията ми.

За миг се поколебах смутена, полусънна, после обвих ръце около него и го придърпах към себе си. Вече не ме беше грижа, че се скарахме, че целуна Зоя, че ме замена тази вечер и всичко между нас изглеждаше толкова необратимо. Единственото важно сега бе, че е размислил. Той се беше върнал, аз вече не бях сама.

— Липсваше ми, Мал — прошушнах в ухото му. — Толкова ми липсваше.

Ръцете ми се плъзнаха по неговия гръб, сключих пръсти на врата му. Той пак ме целуна и аз щастливо въздъхнах под натиска на устните му. Усещах как тежестта на тялото му постепенно се прехвърля върху мен и прокарах пръсти по твърдите мускули на ръцете му. Докато Мал все още беше с мен, докато все още ме обичаше, имаше и надежда. Сърцето блъскаше в гърдите ми и по тялото ми се разля топлина. Не се чуваше друг звук, освен нашето дишане и движението на телата ни. Той целуваше шията ми, нашийника, пиеше кожата ми. Потръпнах и го притеглих още по-плътно към себе си.

Нали точно това исках — да залича пукнатината между нас. И въпреки всичко някаква мимолетна паника премина през тялото ми. Имах нужда да го погледна в очите, да се уверя, че всичко е наред. Обвих лицето му в шепи, повдигнах го към мен и когато очите му срещнаха моите, отскочих ужасена назад.

Гледах в очите на Мал — обичните сини очи, които познавах по-добре дори от своите. Само дето не бяха сини. В гаснещата светлина на лампите те проблясваха като късчета сив кварц.

Той се усмихна — студена, пресметлива усмивка, каквато никога не бях виждала на устните му.

— И ти ми липсваше, Алина. — Този глас, хладен и гладък като стъкло.

Чертите на Мал се стопиха в мрака, после пак изплуваха като нечие лице, появило се от мъглата. Бледо, красиво, с гъста черна коса и съвършено очертана челюст.

Тъмнейший нежно обгърна бузата ми с длан.

— Скоро — прошепна.

Изпищях. Той се разтвори в сенките и изчезна.

Изпълзях от леглото, обвила плътно тялото си с ръце. Кожата ми беше настръхнала, тялото ми се тресеше от ужас и от спомена за пронизващото желание. Очаквах Тамар или Толя всеки момент да нахлуят през вратата и вече знаех какво ще излъжа. „Кошмар“, щях да им кажа. При това щях да го кажа твърдо и убедително, нищо, че сърцето ми блъскаше до пръсване в гърдите и усещах как нов писък се надига в гърлото ми.

Но в стаята продължаваше да цари мъртва тишина. Никой не се появи.

Стоях зъзнеща в полумрака.

Поех си въздух, плитко и пресекливо. После пак.

Щом се закрепих на крака, нахлузих нощната роба и надзърнах в приемната. Тя беше празна. Затворих вратата на стаята и я затиснах с гръб, втренчена в намачканите завивки върху леглото. За нищо на света не бих заспала отново. Погледнах часовника на лавицата над камината. По време на белите нощи слънцето изгряваше рано, но щяха да минат часове, преди дворецът да се разбуди.

Разрових дрехите, останали ми от пътуването на „Волкволни“, и измъкнах раздърпаното кафяво палто и дългия шал. И двете бяха неподходящи за горещата лятна нощ, но не ме беше грижа. Намъкнах палтото върху нощницата, увих главата и врата си с шала и нахлузих обувките.