Ли Бардуго - Престол и щурм

Сякаш някой завъртя невидимото острие, забито в гърдите ми.

— Не е зле да се преоблечеш — казах. — Изглеждаш така, все едно си спал с дрехите.

Веднага съжалих за думите си, но Мал явно не им обърна внимание.

— Може наистина да съм спал облечен — каза. — Има ли нещо друго?

— Не.

— Моя суверенна! — Той рязко се поклони и се втурна нагоре по стълбите, прескачайки ги през една, сякаш нямаше търпение да се освободи от присъствието ми.

Не бързах да се присъединя към останалите край езерото с надеждата, че болката в гърдите ще ме отпусне. Радостта от успеха изчезна без следа и ме остави празна като дълбок геран, в който някой се провиква и чува единствено ехото.

Група гришани триумфално обхождаха по дължина издълбания от лъча ров и го измерваха с все по-нарастващо въодушевление. На ширина беше близо две крачки и почти толкова дълбок — бразда тлееща пръст, която стигаше чак до водата. Отсечените върхари в гората лежаха на безразборни купчини от клонки и кора. Протегнах ръка и я прокарах по един от поразените стволове.

Дървото беше гладко и чисто разсечено по диагонал, все още топло. На две места бяха пламнали малки пожари, то Вълнотворците бързо ги потушиха. Николай нареди да донесат храна и шампанско на брега на езерото и всички останахме да празнуваме чак до късно през нощта. Царските съветници и генералите се оттеглиха съвсем рано, но капитанът на охраната и някои от неговите подчинени останаха. Свалиха униформите и обувките и нагазиха във водата. Не след дълго всички се освободиха от дрехите и се намятаха в езерото; плискаха се и се гмуркаха, а накрая си устроиха състезание по плуване до малкия остров. За никого не беше изненада, че все Вълнотворците излизаха победители, понесени на гребена на някоя късметлийска вълна.

Николай и неговите Вихротворци поканиха всички на борда на току-що завършения кораб, кръстен „Синьото рибарче“. Отначало посрещнаха поканата с подозрение, но след завръщането на първата група, която пляскаше с ръце и не можеше да повярва, че наистина е летяла, вече едва успяваха да се доредят за по едно кръгче. След крушението на „Колибрито“ се бях заклела кракът ми да не се отделя повече от твърда земя, но накрая се предадох и се включих в един от полетите.

Не зная дали беше от шампанското, или защото вече знаех какво е да летиш, но успях да оценя и „Синьото рибарче“ — видя ми се много по-лек и грациозен от „Колибрито“. Пак стоях вкопчена с две ръце в кокпита, но усещах как душата ми ликува, докато се извисявахме във въздуха.

Събрах кураж и погледнах надолу. Под нас се простираше хълмистият парк на Великия дворец, разчертан от белите чакълести алеи. Различих покрива на оранжерията на Гриша, съвършения кръг на фонтана с двуглавия орел, златното сияние на портите на двореца. След това се понесохме над благородническите палати във вътрешния град, над широките прави булеварди. Хората бяха наизлезли по улиците да празнуват Белаяноч. По Герский проспект зърнах жонгльори и акробати на пилон, а в един от парковете — танцьори върху ярко осветена сцена. Откъм корабчетата по канала се носеше музика.

Не исках този полет да свършва — въздушните течения ме обгръщаха отвсякъде, а под нас се простираше един миниатюрен и съвършено подреден свят. Но накрая Николай завъртя руля и ни върна обратно при езерото с широка приземяваща дъга.

Здрачът се беше сгъстил до наситено пурпурно. Огнетворците запалиха огньове покрай водата, а скрит в тъмното, някой подрънкваше на балалайка.

Високо над мен дочух пищенето и разпукването на фойерверки. Двамата с Николай седнахме на временния кей, запретнахме крачоли и провесихме крака над водата. „Синьото рибарче“ се полюляваше на повърхността на езерото край нас с прибрани платна.

Николай ритна леко във водата и разпрати пръски във всички посоки.

— Чиниите променят всичко — каза. — Ако ти успееш да задържиш на разстояние ничевие достатъчно дълго, ние ще имаме време да открием и да притиснем Тъмнейший.

Отпуснах се по гръб на кея, протегнах ръце над главата и вперих поглед в разцъфналото теменужено на нощното небе. Когато обърнах глава, пред очите ми се появи силуетът на празното сега училище с тъмни прозорци. Как ми се искаше и учениците да присъстват на експеримента с чиниите, за да ги видят в действие и това да им вдъхне поне малко надежда. Предстоящата битка все още всяваше страх в мен, особено при мисълта колко хора ще загубят живота си. Но поне нямаше да стоим примирени на върха на хълма в очакване смъртта да ни застигне.