Ли Бардуго - Престол и щурм

Усетих как нервите ми се опъват, щом забелязах, че Николай е поканил капитана на дворцовата охрана, двама генерали и неколцина от царските съветници да присъстват на демонстрацията. Можех само да се надявам, че не очакват от мен ново зрелище. Силата ми се проявяваше най-добре в пълен мрак, но дългите дни и белите нощи на Белаяноч правеха това непостижимо.

Попитах Давид не е ли по-добре да отложим опита за късно вечерта, но той само поклати глава.

— Ако системата проработи, ще бъде достатъчно зрелищно и през деня. А ако нещо се провали, ще стане още по-зрелищно с тоя взрив.

— Давид, според мен ти току-що се пошегува.

Той се намръщи, искрено озадачен.

— Наистина ли?

По предложение на Николай, Давид реши да използва метода за сигнализация на „Волкволни“ и ни ръководеше със свирка. Когато даде първоначалния сигнал, зяпачите се изпокриха зад кубетата, оставяйки ни достатъчно място за действие. Вдигнах ръце. Давид отново изсвири. Призовах светлината.

Тя нахлу в мен като поток от течно злато и изригна през дланите ми под формата на два силни лъча. Те попаднаха в чиниите и се отразиха в ослепяващо сияние. Макар и впечатляващо, не беше кой знае колко зрелищно.

Давид отново изсвири и чиниите леко се завъртяха. Светлината взе да отскача от огледалните им повърхности и да се възпроизвежда, събирайки се в два ярки снопа, които прорязаха здрачевината на бялата нощ. От насъбралите се изтръгна едно „ааах“, докато заслоняваха очите си с ръце.

Явно вече не трябваше да се притеснявам за липсата на драматизъм. Лъчите разцепиха въздуха, разпращайки на талази ослепителна светлина и непоносима жар, сякаш прогаряха дупки в небето. Давид за втори път кратко изсвири. Двата лъча се сляха в едно общо бляскаво острие, толкова ярко, че стана невъзможно да се гледа право в него. Ако Сеч приличаше на кинжал в ръката ми, то това тук беше широк меч.

Чиниите се наклониха и сияйният сноп се спусна надолу. Насъбралите се ахнаха стъписани, когато светлината се плъзна над върхарите в края на гората и ги подравни като с нож.

Чиниите продължиха да се накланят. Лъчът стигна брега на езерото, после и самата вода. Във въздуха със звучно съскане се вдигна облак пара и в един миг цялото езеро сякаш възвря.

Давид панически наду свирката. Веднага свалих ръце и светлината изчезна. Всички се струпахме по краищата на покрива, зяпнали с невярващи очи гледката пред нас.

Сякаш някой с бръснач бе направил прецизен и чист разрез по диагонал от върхарите на дърветата до линията на брега. Там, където лъчът бе докоснал земята, сега имаше тлеещ ров, който бележеше пътя му чак до водата.

— Получи се — замаяно пророни Давид, — наистина проработи.

Известно време цареше пълно мълчание, после Зоя избухна в смях. Последва я Сергей, след него Мари и Надя. След миг вече всички се смеехме и се поздравявахме високо. Даже обикновено мрачният Толя сега метна зашеметения Давид на широките си рамене. Солдатите се прегръщаха с Гриша, а царските съветници — с генералите; Николай валсуваше по покрива с опулената Паша, а капитанът на дворцовата охрана ме завъртя в шеметна прегръдка.

Крещяхме, подвиквахме, пищяхме в захлас и подскачахме нагоре-надолу, та накрая дворецът сякаш взе да се люлее. Когато Тъмнейший ни щурмуваше, неговите ничевие ги чакаше голяма изненада.

— Елате да видим отблизо! — провикна се някой и ние се понесохме надолу по стълбите, кикотейки се и блъскайки стените като ученици, чули последния училищен звънец.

Нахлухме в Залата със златния купол, блъснахме вратите и се изсипахме на стълбището отвън. Всички се втурнаха към езерото, но останах като закована насред пътеката пред двореца.

Откъм горския тунел приближаваше Мал.

— Ти върви — обърнах се към Николай, — аз скоро ще ви настигна.

Мал вървеше забил поглед в пътеката и не забеляза настоятелния ми поглед. Щом наближи, видях, че очите му са кръвясали и на едната скула има грозна синина.

— Какво е станало? — попитах, посягайки към лицето му. Той се дръпна и стрелна с поглед слугите, които стояха край дворцовите врати.

— Блъснах се в една бутилка квас — отвърна. — А ти какво искаш?

— Изпусна демонстрацията.

— Имах дежурство.

Опитах се да не обръщам внимание на внезапната болка, която прониза гърдите ми, и продължих.

— Сега отиваме при езерото. Ти ще дойдеш ли?

За момент изглеждаше сякаш се колебае, после поклати глава.

— Върнах се само да взема малко пари. Във Великия дворец започва игра на карти.