Ли Бардуго - Престол и щурм

Той се разсмя.

— Аз и сега съм си непоносим.

Денят ставаше все по-дълъг. Слънцето стоеше ниско над хоризонта и в Ос Олта започна празникът Белаяноч. Небето даже нощем не ставаше истински дълбоко черно и въпреки страха от една бъдеща война и надвисналата угроза на Долината, градът се отдаде на безкрайно веселие в чест на белите нощи. Във вътрешния град вечерите изобилстваха от оперни представления, маскаради и разточителни балетни спектакли. Оттатък моста, във външния град, улиците се тресяха от конни надбягвания и танци под открито небе. Увеселителните корабчета и лодки едва се разминаваха по канала. В трепкащата светлина на здрача водата под тях обкръжаваше столицата като скъпоценна гривна, осветявана от хилядите фенери по носовете на плавателните съдове.

Жегата понамаля. Духът на всички зад дворцовите стени сякаш се ободри. Аз все така настоявах ордените на Гриша да се смесват помежду си и не можех да си обясня защо някаква неловка тишина продължава да поглъща смеховете и шумните разговори. Въпреки моето разпореждане, все още имаше клики и дрязги, но в общата зала се усещаше някакъв уют и ведрост, каквито дотогава нямаше.

Радвах се — даже малко се гордеех — да видя Фабрикатори и Етералки да пият чай около някой от самоварите; Фьодор да спори за нещо с Павел по време на закуска, а малкият брат на Надя да се опитва да заговори очевидно безразличната към него Паша. Но през цялото време имах чувството, че наблюдавам всичко това от много голямо разстояние.

След среднощния ни раздор на няколко пъти опитах да заговоря Мал, но той все си намираше оправдание да ме избягва. Ако не го чакаха за лов, играеше карти във Великия дворец, или пък тъкмо тръгваше към някоя кръчма във външния град с новите си побратими. Усещах, че започва да пие все повече. Понякога сутрин очите му гледаха мътно и целият беше покрит със синини и порязвания, сякаш е участвал в сбиване, но винаги беше неизменно точен и неумолимо любезен. Продължаваше стриктно да изпълнява задълженията си на охрана, стоеше мълчаливо край вратата и поддържаше почтителна дистанция между нас, докато ме съпровожда до едно или друго място.

Малкият дворец изведнъж се превърна за мен в едно много самотно място. Непрекъснато бях заобиколена от хора, но не можех да се отърва от усещането, че съм невидима за тях. Ставах непрозрачна едва тогава, когато искаха нещо от мен. Постоянно се страхувах да не се покажа разколебана или нерешителна. Имаше дни, когато се чувствах напълно съсипана от нескончаемата отговорност и очакванията на околните към мен.

Присъствах на свиканите от мен съвещания. Тренирах с Боткин. Прекарвах безкрайни часове край езерото, усъвършенствайки Сеч. Даже преглътнах обидата и гордостта си и опитах отново да се срещна с Багра. Ако не друго, надявах се поне да ми помогне да развия дарбата си. Тя обаче отказа да ме види.

Не стига това, ами и корабът, който Николай строеше в езерото, непрекъснато ми напомняше, че може би всичките ни усилия са на вятъра. Някъде по границите на Равка Тъмнейший призоваваше черните си сили, свикваше своя армия от сенки и когато тя щурмува, нито пушките, нито артилерията, нито солдатите, нито Гриша биха я спрели. Дори аз щях да съм безсилна срещу нея. Ако битката се развиеше неблагоприятно за нас, щяхме да отстъпим в куполната зала и да чакаме подкрепление от Полизная. Вратите й вече бяха подсилени с гришанска стомана, а Фабрикаторите започнаха да заличават пукнатините на купола, за да предотвратят нахлуването на ничевие през тях.

На мен обаче не ми се вярваше, че ще се стигне дотам. За пореден път стигах до задънена улица в търсенето на жар-птицата. Ако чиниите на Давид не проработеха в най-скоро време и Тъмнейший тръгнеше към Равка, тогава нямаше друг изход, освен да се евакуираме. А оттам насетне да бягаме, непрекъснато да бягаме.

Използването на силата вече нито ме успокояваше, нито ме ободряваше като преди. Всеки път, щом призовях светлината в работилниците на Материалки или край езерото, усещах голата си китка като дамга. Каквото и да бях научила за муските, за непоправимите щети, които те могат да причинят, и за необратимата промяна в мен самата, не можех да надмогна жаждата да притежавам жар-птицата.

Мал имаше право. Това се беше превърнало в някаква идея фикс за мен. Нощем лежах будна в леглото и си представях как Тъмнейший вече е открил последното парче от пъзела на Морозов. Може би държеше жар-птицата в златна клетка. Дали тя щеше да запее за него? Ето че дори нямах представа дали жар-птицата е пойна. Някои от преданията я описваха с омаен глас. В една легенда даже се казваше, че можела да приспи цели армии с песента си.