Ли Бардуго - Престол и щурм

— Върни се при мен — прошепна нежно. Привлече ме към себе си, но в мига, когато притисна устни в моите, мярнах нещо с ъгълчето на окото си.

Тъмнейший стоеше зад Мал. Вкамених се.

Мал отстъпи назад.

— Какво има? — попита.

— Нищо. Аз просто… — Гласът ми секна. Не знаех какво да кажа.

Тъмнейший все така стоеше.

— Признай му, че ме виждаш всеки път, когато те вземе в ръце — каза.

Стиснах очи.

Мал отпусна ръце и отстъпи от мен, пръстите му се свиха в юмруци.

— Май разбрах достатъчно.

— Мал…

— Трябваше да ме спреш по-рано, вместо сега да стоя тук като същински глупак. Просто трябваше да кажеш, ако не ме желаеш.

— Не го приемай толкова навътре, следотърсачо — обади се Тъмнейший. — Всеки мъж рано или късно го правят на глупак.

— Не е това… — възпротивих се.

— Николай ли е тогава?

— Какво?! О, не!

— Още един отказатся ли, Алина? — присмя се Тъмнейший.

Мал с погнуса поклати глава.

— Аз му се дадох. Срещи, военни съвети, вечери. Позволих му да ме изтика от пътя си. А през това време аз стоях настрана и се надявах, че ще дойде момент, когато ще усетиш липсата ми и ще му кажеш да върви по дяволите.

Преглътнах мъчително и се опитах да се освободя от сковаващата усмивка на Тъмнейший пред мен.

— Мал, Тъмнейший…

— Вече не желая да слушам за Тъмнейший! Нито за Равка, муски и какво ли не още! — Той разцепи въздуха с ръка. — Аз бях дотук! — Обърна се на пети и тръгна към вратата.

— Почакай! — Втурнах се след него и понечих да го хвана за ръката.

Той се извърна толкова рязко, че едва не се блъснах в него.

— Недей, Алина.

— Ти не разбираш… — понечих да кажа.

— Ти потръпна от неприязън. Хайде сега ме увери, че не е имало нищо такова!

— Не беше заради теб.

Мал дрезгаво се изсмя.

— Известно ми е, че нямаш кой знае какъв опит, но аз съм целувал много момичета и знам какво означава това. Не се притеснявай. Повече няма да се повтори.

Думите му ме зашлевиха като плесница. Той тръшна вратата след себе си. Останах на място, впила поглед в затворената врата. После протегнах ръка и докоснах костената дръжка.

„Ти можеш да поправиш това — казах си. — Можеш да го доведеш до добър край.“ Но продължавах да стоя като вцепенена. Думите на Мал звъняха в ушите ми. Притиснах силно ръка към устните, за да заглуша риданието, което се надигна в гърдите ми. „Така е по-добре — казах си, докато сълзите ми тихо се стичаха. — Така поне прислугата няма да чуе.“

Някаква болка ме прониза между ребрата — силна, ослепяваща болка, която се настани под гръдната кост и стисна в юмрук сърцето ми. Не чух кога Тъмнейший се е раздвижил; усетих го едва когато застана до мен. Дългите му пръсти отметнаха косата от врата ми и докоснаха нашийника. Когато ме целуна по бузата, устните му бяха леденостудени.

Рано на другата сутрин последвах Давид чак на покрива на Малкия дворец, където започваше сглобяването на неговите огледални чинии. Той беше устроил нещо като работилница в сянката на един от куполите и там вече беше заринато с отпадъци и ненужни скици и рисунки. При всеки полъх на вятъра те се разлитаха наоколо. В едни от драскулките разпознах почерка на Николай.

— Как върви? — попитах.

— Вече по-добре — отвърна той, изучавайки гладката повърхност на най-близката чиния. — Май извивката сме я докарали точно. Трябва да си готова скоро да ги изпробваме.

— Колко скоро? — Все още получавахме противоречиви сведения за местонахождението на Тъмнейший; ако още не беше завършил армията си от сенки, имаше още дълго да го чакаме.

— Две седмици — отвърна Давид.

— Толкова дълго?

— Може да ги получиш или скоро, или направени както се полага — измърмори той.

— Давид, трябва да разбера…

— Вече ти казах всичко, което знам за Морозов.

— Не става дума за него — отвърнах. — Или поне не точно. Ако… искам да сваля нашийника, как да го направя?

— Не можеш.

— Не сега, а когато ние…

— Не става — прекъсна ме Давид, без да ме поглежда. — Той не е като другите муски и не може просто така да се свали. Трябва да го счупиш, да нарушиш структурата му. Резултатът ще е трагичен.

— Колко трагичен?

— Не може отсега да се каже — измърмори, — но съм сигурен, че в сравнение с него Долината ще изглежда като невинна драскотина.

— О! — прошушнах. Значи същото се отнасяше и за оковата от люспи. В каквото и да ме бяха превърнали муските, вече нямаше връщане назад.

Доскоро се надявах, че виденията, които ме спохождат, са последица от ухапването на ничевие и с времето, когато раната постепенно заздравее, ще се разредят и ще изчезнат. Но явно това нямаше да стане. Независимо със или без раната, аз вече бях неразривно свързана с Тъмнейший чрез нашийника. Отново се запитах защо не се опита сам да убие морския бич и така още по-здраво да ни обвърже.