Ли Бардуго - Престол и щурм

Към нас приближиха две момичета с олюляваща се походка. Тамар незабавно се озова до пейката. Спуснахме маските.

— Разкрийте ни бъдещето — каза по-високата и едва не се повали върху приятелката си.

Тамар поклати глава, но Мал ги покани с жест до една от малките масички, отрупана със сини емайлирани чашки и златни канички.

Момичето изврещя развълнувано и допи останалото почти до утайка кафе в чашата си. Сули предсказваха бъдещето, тълкувайки образувалите се в утайката на кафето фигури. Тя преглътна и се намръщи.

Сръгах Мал с лакът. Ами сега?

Той се надигна от пейката и приближи масичката.

— Хм — промърмори, втренчен в утайката на дъното. — Хм.

Момичето стисна ръката му.

— Какво видя?

Мал ми направи жест да приближа. Стиснах зъби и се надвесих над чашата.

— Нещо лошо ли има? — простена момичето.

— Тооо… еее… хууубаво — проточи Мал с най-пресиления сули акцент, който бях чувала.

Момичето си отдъхна.

— Тиии ще виииди странник непознат.

Момичетата взеха да се кискат и да пляскат с ръце. Тук вече не издържах.

— Той щеее мнооого зъл човек — намесих се. Моят акцент излезе по-ужасен дори от този на Мал. Ако някой сули ме чуеше, със сигурност щях да си тръгна с насинено око. — Да се пазиш от тоз мъъъж.

— О! — възкликнаха разочаровано момичетата.

— Ти трябва се омъжи грозен човек — продължих. — Много дебел. — Протегнах ръце, наподобявайки огромно шкембе. — Той щеее направи теееб щастлива.

Дочух Мал да се дави от смях под маската.

— Това предсказание не ми харесва — подсмръкна момичето. — Я да пробваме при някой друг.

Щом двете си тръгнаха, мястото им заеха двама доста подпийнали благородници.

Единият имаше клюнест нос и тресяща се гуша. Другият изля кафето в гърлото си на екс, сякаш пиеше квас. После шумно стовари чашката на масата.

— Е — изломоти, засуквайки четинестия си рижав мустак. — Казвайте сега какво ме чака! Ама гледайте да е нещо добро!

Мал се престори, че внимателно изучава чашата.

— Щеее виии спохоооди голямо богатствооо.

— Аз и сега си го имам. Какво още?

— Ъъъ… — взе да шикалкави Мал, — ваша жена ще дари с три красиви момчета.

Клюнестият нос избухна в смях.

— Е, така поне ще си сигурен, че не са твои! — измуча той.

Очаквах онзи да се обиди, на той само се изкикоти и червеното му лице стана още по-червено.

— Значи ще трябва да честитя на някой от слугите — изрева.

— Чувал съм, че във всяко благородническо семейство има по някой незаконно роден — сподавено се изкиска приятелят му.

— Е, аз също имам кучета, ама не им давам да сядат с нас на масата!

Навъсих лице под маската. Кой знае защо реших, че говорят за Николай.

— Оле, оле — намесих се, издърпвайки чашата от ръката на Мал. — Оле, оле, толкоз тъжно.

— Какво има? — попита благородникът през смях.

— Тиии щеее стане плешив — казах. — Много плешив.

Той престана да се смее и посегна с тлъстата си ръка към вече оредяващата рижава коса.

— А ти — продължих, сочейки неговия приятел. Мал ме срита скришом, но аз не му обърнах внимание. — Ти ще хванеш корпа.

— Кое?

— Корпа! — повторих със злокобен глас. — Черяслата тиии щеее се стопят!

Той стана блед като платно.

— Ама… — едва изхъхри.

В този момент откъм балната зала се разнесоха викове и силен трясък, сякаш някой преобърна маса. Видях двама мъже да се блъскат ожесточено.

— Време е да си ходим — каза Тамар, дърпайки ни по-надалече от суматохата.

Тъкмо се канех да се възпротивя, когато ожесточението зарази и останалите. Хората взеха да се блъскат и тъпчат покрай вратата към терасата. Музиката секна и като че ли един от гадателите също се намеси в боя. Видях как над главите на разбеснялата се тълпа една от покритите каручки се прекатури. Някакъв човек профуча покрай нас и се блъсна в двамата благородници. Една от златните канички се прекатури от масата, емайлираните чашки я последваха.

— Давай да се махаме — каза Мал, посягайки към револвера.

Тамар вече ни разчистваше път с брадвичките. Последвах я надолу по стълбите, но тъкмо се измъкнахме от терасата, когато дочух още един оглушителен трясък и писък на жена. Банкетната маса я беше затиснала.

Мал измъкна револвера от кобура.

— Качи я на каретата — извика на Тамар. — Аз ще ви настигна.

— Мал…

— Вървете! Идвам ей сега. — И се втурна през навалицата обратно към приклещената жена.

Тамар ме повлече надолу по стълбите към градинската алея, която заобикаляше къщата и водеше към улицата. Извън светлите кръгове, пръскани от фенерите, цареше пълен мрак. Призовах слаба светлина, за да виждаме къде стъпваме.