Ли Бардуго - Престол и щурм

— Адрик! — скастри го Надя.

Вдигнах ръка.

— Всичко е наред. — Адрик изглеждаше като трескав, ръцете му бяха свити в юмруци. Обърнах се към Надя. — Сигурна ли си, че искаш да остане?

— Аз… — започна Адрик.

— Сега говоря със сестра ти. Ако армията на Тъмнейший те премаже, не друг, а тя ще те оплаква. — При тези думи Надя леко пребледня, но Адрик дори не трепна. Имаше твърд характер, трябваше да му го призная.

Надя прехапа устни видимо обезпокоена и взе да мести поглед от мен към Адрик и обратно.

— Ако сега те е страх да му откажеш и да го разочароваш, помисли какво би било да го погребваш — казах. Знаех, че съм прекалено рязка, но исках много добре да си дадат сметка за какво ме молят.

Тя се поколеба, после изопна рамене.

— Позволи му да се бие — отсече. — Аз казвам да остане. Изпратиш ли го с останалите, само след седмица ще цъфне пак пред портите.

Въздъхнах, после се обърнах към Адрик, който вече доволно се усмихваше.

— Нито дума на останалите ученици — наредих. — Не искам да размътваш и техните глави. — После тикнах пръст в гърдите на Надя. — Ти отговаряш за него.

— Благодаря, суверенна моя — тържествено произнесе Адрик и се поклони толкова дълбоко, че се притесних да не се претърколи през глава напред. В следващия момент вече съжалявах за решението си.

— Сега го върни в училището.

Проследих ги с поглед, докато изкачваха хълма към езерото, после отново се захванах за работа. Упътих се към една от по-малките зали за тренировки, където открих Мал и Павел, вкопчени в схватка. Напоследък Мал все по-рядко се вясваше в Малкия дворец. Поканите взеха да валят още същия следобед след завръщането му от Балакирев — лов, семейни приеми, риболов на пъстърва, игра на карти. Като че ли всеки благородник и висш офицер в държавата държеше Мал да присъства на организираното от него празненство.

Той изчезваше понякога само за един следобед, друг път се губеше с дни. Това ми припомни годините в Керамзин, когато го изпровождах с поглед, докато заминаваше нанякъде, препускайки с коня, а после по цял ден го чаках да се върне край кухненския прозорец. Ако трябва да съм честна пред себе си обаче, дните, в които отсъстваше, минаваха най-леко. Докато беше в Малкия дворец, аз непрекъснато се чувствах виновна, че не мога да му отделя повече време и мразех всички Гриша заради отношението им към него — те или го пренебрегваха, или се обръщаха към него като към слуга.

Затова колкото и да ми липсваше, винаги го окуражавах да замине. „Така е най-добре“, казвах си. Преди да дезертира заради мен, Мал беше следотърсач, на когото предсказваха бляскаво бъдеще и беше постоянно заобиколен от приятели и почитатели. На него не му подхождаше да стои на пост пред вратата ми, или да стърчи в някой ъгъл на стаята, изпълнявайки ролята на моя вярна сянка, докато аз влизах от съвещание в съвещание.

— Мога да го гледам по цял ден, без да ми омръзне — произнесе нечий глас зад гърба ми. Зад мен стоеше Зоя. Дори в тази жега изглеждаше безупречно и сякаш изобщо не се потеше.

— Не мислиш ли, че и той вони на Керамзин? — попитах, припомняйки злобните думи, които веднъж ми прошепна.

— Според мен низшите прослойки притежават някакво първично очарование. Нали ще ми дадеш знак, когато ти омръзне?

— Я повтори!

— О, да не би да греша? Вие двамата изглеждате толкова… близки. И все пак съм готова да се обзаложа, че напоследък се целиш много по-високо.

Извърнах се с цяло тяло към нея.

— Какво търсиш тук, Зоя?

— Идвам за часовете по военно обучение.

— Много добре ме разбра — какво правиш в Малкия дворец?

— Аз съм воин от Втора армия — тук ми е мястото.

Скръстих ръце. Крайно време беше двете със Зоя да си кажем всичко право в очите.

— Ти не ме харесваш и не пропускаш случай да го покажеш. Защо тогава мина на моя страна?

— А какъв друг избор имах?

— Обзалагам се, че Тъмнейший би те приел с отворени обятия.

— Това заповед да напусна ли е? — Каза го с обичайния си надменен тон, но усетих, че се изплаши. И ме накара да се почувствам виновна.

— Искам да разбера защо реши да останеш.

— Защото не искам да живея в тъмнина — отвърна. — Защото ти си единственият изход.

Поклатих глава.

— Така е най-лесно.

Тя цялата пламна.

— Сега какво, трябва да ти се моля ли?

Трябваше ли наистина? Май нямах нищо против да ми се помоли.

— Ти си суетна и амбициозна. Навремето беше готова на всичко, за да заслужиш вниманието на Тъмнейший. Какво се промени?