Ли Бардуго - Престол и щурм

Но нямаше нищо по-мъчително от „стратегическите съвещания“ при царя с неговите съветници и пълководци. Царят рядко се вясваше на тях. Предпочиташе да прекарва дните в преследване на младичките слугини, които сподиряше с куцукане из палата, или да спи на слънце като стар котарак. В негово отсъствие съветниците му не спираха да говорят.

Препираха се кое е по-разумно: да сключим мир с Тъмнейший, или да му обявим война. Спореха първо по въпроса за съюз с Шу, после за партньорство с Фйерда. Оспорваха всеки ред от всеки бюджет — като се започне с количеството амуниции, та се стигне до какво да ядат на закуска солдатите.

И рядко се случваше нещо да бъде свършено докрай, или да се вземе окончателно решение.

Щом Василий научи, че ние двамата с Николай участваме в тези съвещания, той тутакси се прости с обичайното си нехайство към задълженията на престолонаследник и настоя също да присъства. За моя огромна изненада Николай го прие с широко отворени обятия.

— Какво облекчение! — възкликна той. — Моля те, кажи, че виждаш някакъв смисъл във всичко това. — И плъзна по масата към него цяла купчина счетоводни книжа.

— Какво е това? — попита Василий.

— Предложение за възстановяване на акведукта край Черницин.

— И цялата тая бумащина само за един акведукт?!

— Не се безпокой, ще накарам да отнесат останалото от книжата право в кабинета ти.

— И още ли има?! Не може ли някой от министрите…

— Нали видя какво стана, когато баща ни прехвърли на други управлението на Равка? Двамата с теб трябва да сме непрекъснато нащрек.

Василий гнусливо взе най-горния лист от купчината, сякаш е мръсен парцал. Призовах цялата си воля, за да не прихна с глас.

— Василий си въобразява, че ще може да управлява страната като баща ни — довери ми по-късно същия следобед Николай, — и само ще дава банкети с единственото задължение от време на време да произнесе по някоя реч. Ще се постарая да разбере какво означава да си начело на държавата, когато до теб ги няма Тъмнейший и Аппарат да вършат цялата работа.

Отначало това изглеждаше добър план, но скоро вече проклинах под нос и двамата царски синове. Присъствието на Василий направи срещите два пъти по-дълги и досадни. Той се кипреше, позираше и претегляше на везните всички възможни решения на въпросите, поставени за обсъждане; ораторстваше безспир на тема патриотизъм, стратегия и тънкости на дипломацията.

— Не съм срещала човек, който да говори толкова много, без да каже нищо — разфучах се, докато Николай ме изпровождаше към Малкия дворец след поредното безплодно съвещание. — Сигурно има начин да се сложи край на всичко това.

— Как например?

— Накарай някое от безценните му понита да му тегли един къч в главата.

— Бас ловя, че и те самите често се изкушават да го направят — отвърна Николай. — Василий е мързелив и суетен и винаги е обичал на работата лекото, но ще трябва да разбере, че няма лесен начин да управляваш една държава. Имай ми доверие, съвсем скоро ще се умори да се прави на монарх.

— Сигурно — отвърнах, — но дотогава аз ще съм се споминала от досада.

— Следващия път си вземи манерка — разсмя се Николай. — И отпивай по глътка всеки път, щом брат ми си промени мнението.

— В такъв случай ще падна мъртвопияна на пода още преди да е минал и час.

С помощта на Николай извикахме от Полизная експерти, които да запознаят Гриша с модерното въоръжаване и да ги обучат да си служат с огнестрелни оръжия. Макар в началото да имаше стаено напрежение и от двете страни, постепенно всичко потръгна гладко — дотам, че дори се надявахме да се завържат приятелства между Първа и Втора армия.

Взаимоотношенията в смесените отряди от Гриша и солдати, сформирани да следят кога Тъмнейший ще поеме към Ос Олта, бяха най-обещаващи. След приключване на военното обучение те вече си подмятаха свои си, непонятни за околните, шеги и можеха да се похвалят с няколко съвсем нови приятелства. Даже взеха да си викат един на друг нулчики — нулите — защото вече не се числяха нито към Първа, нито към Втора армия.

Тревожеше ме само как ще реагира Боткин на всички тези промени. Него обаче явно го интересуваше единствено унищожаването на противника, независимо какви техники се използват за целта. Освен това гледаше при всеки удобен случай да си бъбри с Толя и Тамар за оръжия.

Тъй като в Шу имаха неприятния обичай да правят дисекция на всеки Гриша, който им попаднеше, в редиците на Втора армия се срещаха малцина оцелели от тези земи. Най-голямата радост за Боткин бе да говори на родния си език, но му допадаше и яростта на близнаците в битка. Те не разчитаха единствено на дарбата си на Корпоралки, както приучваха от малки възпитаниците на училището към Малкия дворец. За Толя и Тамар способностите на Сърцеразбивачи бяха просто поредното оръжие в богатия им военен арсенал.